Изсумтях, за да прогоня миризмата.
— Никога не сме го харесвали.
Той остави шишето на масата. Стана и отиде до прозореца. И отново го отвори.
— Казах да вървиш на лов! — Усетих, че Нощни очи скача и се втурва да бяга. Нощни очи се страхува от Сърцето на глутницата също колкото мен. Веднъж нападнах Сърцето на глутницата. Дълго време бях болен, но после оздравях. Исках да изляза на лов и той не ме пусна. Изпречи ми се на пътя и аз му се нахвърлих. Удари ме с юмрук, после ме повали. Не е по-едър от мен. Обаче е по-хитър и коварен. Знае много начини за хващане и повечето са болезнени. Свали ме по гръб на пода и гърлото ми дълго остана оголено в очакване на зъбите му. Зашлевяваше ме всеки път щом помръднех. Нощни очи се зъбеше край къщата, но не много близо до вратата, и не се опита да влезе. Когато захленчих за милост, той пак ме удари.
— Тихо! — заповяда Сърцето на глутницата. Когато млъкнах, продължи: — Ти си по-млад. Аз съм по-стар и знам повече. Бия се по-добре от теб. Ловувам по-добре от теб. Винаги съм над теб. Ще правиш каквото ти кажа. Разбираш ли?
„Да — отговорих му аз. — Да, да, това е глутница, разбирам, разбирам.“ Обаче той пак ме удари и ме държа на земята, докато не му казах с уста:
— Да, разбирам.
Сърцето на глутницата се върна при масата и ми наля бренди. Постави чашата пред мен, за да я подуша. Изсумтях.
— Опитай — настоя той. — Само мъничко. Преди го обичаше. Пиеше го в Бъкип, когато беше по-млад и не биваше да ходиш по кръчми без мен. После дъвчеше мента и си мислеше, че не знам какво си правил. Поклатих глава.
— Не бих направил нещо, което си ми казал да не правя. Аз разбирам.
От устата му се изтръгна звук, като че ли се давеше и хъркаше.
— О, много често правеше неща, които ти бях казвал да не правиш. Много често.
Отново поклатих глава.
— Не помня.
— Не още. Но ще си спомниш. — Той пак посочи чашата. — Хайде. Опитай. Само мъничко. Може да ти помогне.
И аз го опитах, защото той ми беше казал, че трябва. Течността опари устата и носа ми и не успях да изсумтя вкуса й. Разлях остатъка в чашата.
— Добре. Търпение ще остане доволна — каза Сърцето на глутницата. И после ми даде парцал и ме накара да избърша разляното. И да измия съдовете във вода, и да ги изсуша.
Понякога се разтрепервах и падах. Без причина. Сърцето на глутницата се опитваше да ме държи неподвижно. Понякога заспивах от треперенето. Когато се събуждах, ме боляха гърдите и гърбът. Понякога си прехапвах езика. Тези неща не ми харесваха. Те плашеха Нощни очи.
Понякога с мен и Нощни очи имаше един друг, който мислеше заедно с нас. Той беше много малък, но го имаше. Не исках да е с нас. Не исках никого, освен нас с Нощни очи. Той го знаеше и се смаляваше толкова много, че обикновено го нямаше.
По-късно дойде един човек.
— Идва човек — казах на Сърцето на глутницата. Беше тъмно и огънят гаснеше. Доброто време за лов бе минало. Сега цареше пълен мрак. Скоро щяхме да заспим.
Той не ми отговори. Бързо и тихо се изправи и взе големия нож, който винаги лежеше на масата. Посочи ми да отида в ъгъла, за да не му се пречкам. После безшумно се приближи до вратата и зачака. Навън чух как мъжът крачи в снега. Подуших го.
— Това е сивият — казах. — Сенч.
Сърцето на глутницата бързо отвори вратата и сивият влезе. Кихнах от миризмите, които носеше. Той винаги мирише на прах от сухи листа и различни видове дим. Беше слаб и стар, но Сърцето на глутницата винаги се държеше така, като че ли е по-високопоставен от него. Той хвърли още дърва в огъня. В стаята стана по-светло и по-топло. Сивият си свали качулката. Известно време ме гледа със светлите си очи, като че ли чакаше. После заговори на Сърцето на глутницата.
— Как е той? Има ли напредък?
Сърцето на глутницата помръдна рамене.
— Когато те подуши, каза името ти. От седмица не е имал пристъп. Преди три дни ми поправи един хамут.
— Вече не се ли опитва да дъвче кожата?
— Не. Поне пред мен. Освен това добре върши тази работа. Може да докосва нещо в него. — Сърцето на глутницата се засмя. — Ако не друго, поне мога да продам поправения хамут.
Сивият отиде при огъня и протегна ръце към него. По ръцете му имаше петна. Сърцето на глутницата извади бутилката с бренди. Наляха си. Той ме накара да взема чаша с малко бренди на дъното, но не ми каза да го опитам. Дълго, страшно дълго приказваха за неща, които нямаха нищо общо с ядене, сън и лов. Сивият бил чул нещо за някаква жена. Можело да е важно за обединението на херцогствата.
— Няма да говоря за това пред Фиц — каза Сърцето на глутницата. — Обещах. — Сивият го попита дали смята, че разбирам, и Сърцето на глутницата отвърна, че нямало значение, той бил дал дума. Искаше ми се да си легна, но те ме накараха да остана на стола си. Когато старецът стана да си върви, Сърцето на глутницата рече: — Опасно е да идваш тук. Пътят е дълъг. Ще успееш ли да се прибереш?