— Ами тогава защо патрулират — гневно попитах аз.
— Търсят контрабандисти — изпревари дъщеря си Джош. — Или поне се преструват. Неведнъж се е случвало да спрат някой честен пътник и да претърсят вещите му. И каквото си харесат, обявяват го за контрабанда или заявяват, че било откраднато от най-близкия град. Лорд Ясен комай не им плаща колкото си мислят, че заслужават, затова грабят каквото могат.
— Ами принц… крал Славен, той нищо ли не прави? — И титлата, и въпросът ме задавиха.
— Е, ако отиваш чак в Трейдфорд, можеш сам да му се оплачеш — саркастично отвърна Мила. — Сигурна съм, че ще те изслуша, защото вече не разполага с десетки куриери. — Тя замълча и се замисли. — Макар да съм чувала, че ако някой претопен стигне чак до границата, той знаел как да се справи с него.
Призля ми. За крал Умен винаги бе било въпрос на гордост в Бък да няма опасност от разбойници, стига да се движиш по главните пътища. Новината, че онези, които трябваше да пазят кралските пътища, също са разбойници, беше като кама, забита в сърцето ми. Не стигаше, че Славен си бе присвоил трона и беше опразнил Бъкип. Дори не се преструваше, че управлява мъдро. Вцепенено се зачудих дали не наказва цялото херцогство за мрачното му посрещане на престола. Всъщност бях убеден, че е така.
— Е, боя се, че въпреки претопените и фароуските ратници трябва да продължа пътя си — казах аз. Допих пивото си и оставих халбата.
— Защо не почакаш поне до сутринта, момко? Така ще можем да продължим заедно — неочаквано рече Джош. — Дните не са прекалено горещи за път, защото от реката винаги духа вятър. Пък и напоследък четирима е по-безопасно от трима.
— Много благодаря за любезното предложение… — започнах аз, но Джош ме прекъсна.
— Не ми благодари, защото не ти отправям предложение, а молба. Аз съм сляп или почти сляп. Няма как да не си забелязал. Забелязал си също, че спътничките ми са хубави момичета, макар че като чувам как се заяжда с теб Мила, предполагам, че повече се усмихваш на Благозвучие, отколкото на нея.
— Татко! — Възмути се Мила, ала Джош не й обърна внимание.
— Не ти предлагам нашата защита, а те моля да ни помогнеш. Ние не сме богати, нямаме пари да наемем охрана. И все пак се налага да пътуваме, независимо от претопените.
Мътните очи на Джош безпогрешно срещнаха моите. Мила намусено се извърна, докато Благозвучие открито ме наблюдаваше с умолително изражение. Претопените. Прикован на земята. Връхлитащи юмруци. Сведох поглед към масата и откровено отвърнах:
— Не съм много по битките.
— Ти поне виждаш накъде замахваш — упорстваше старецът. — И със сигурност ще ги видиш преди мен. Слушай, ти пътуваш в същата посока като нас. Чак толкова ли ще те затрудни да вървиш денем вместо нощем?
— Не го моли, татко! — Сгълча го Мила.
— Предпочитам да моля него да пътува с нас, отколкото да умолявам претопените да ви пуснат невредими! — Строго отвърна той. После отново се обърна към мен и прибави: — Преди две седмици се натъкнахме на неколцина претопени. Момичетата имаха здравия разум да си плюят на петите, когато им извиках да бягат. Но те ни взеха храната, повредиха арфата ми и…
— И го пребиха — тихо каза Мила. — И затова с Благозвучие си дадохме дума, че другия път няма да бягаме, колкото и да са. Не и ако това означава да изоставим татко. — Подигравателните нотки бяха изчезнали от гласа й. Разбирах, че говори сериозно.
„Ще се забавя — с въздишка предадох на Нощни очи. — Чакай ме, оглеждай се за мен и незабелязано ме последвай.“
— Ще дойда с вас. — Не твърдя, че го казах с радост. — Макар че не съм много по битките.
— Като че ли не си личи по лицето ти — отбеляза Мила. Гласът й отново бе ироничен, ала едва ли знаеше колко дълбоко ме нараняват думите й.
— Мога да ти платя само с благодарността си, Коб. — Джош протегна ръка и аз стиснах десницата му в древния символ за сключена сделка. Той облекчено се усмихна. — Ами тогава приеми благодарността ми и сподели с нас онова, което ни се предлага като на менестрели. Нямаме достатъчно пари за стая, но ханджията ни позволи да пренощуваме в обора. Не е като едно време, когато менестрелът получаваше стая и храна за песните си. Но оборът поне има врата да ни пази от нощта. И ханджията е с добро сърце — няма да се сърди, че ще спиш тук, ако му кажеш, че пътуваш с нас като охрана.
— От много нощи не съм спал на закрито — опитах се да проявя любезност аз. Сърцето ми се беше свило в студената яма на стомаха ми.
„В какво се забъркваш?“ — зачуди се Нощни очи. Аз също.
(обратно)5 Сблъсъци
Какво е Осезанието? Някои казват, че е извращение, душевна поквара, с помощта на която хората познавали живота и езика на зверовете и накрая самите те се превръщали в зверове. Моите проучвания обаче ме навеждат на друго заключение. Осезанието, изглежда, е форма на мисловна връзка, обикновено с конкретно животно, която позволява на човек да разбира неговите мисли и чувства. А не да научи езика на птиците и зверовете, както твърдят някои. Осезателят възприема живота в целия му широк спектър, включително хората и дори някои от по-могъщите и древни дървета. Ала не може да влиза в „разговор“ със случайни животни. Може да усеща присъствието на животното и навярно да разбере дали е предпазливо, враждебно или любопитно. Но няма власт над зверовете на сушата и птиците в небето, както ни убеждават някои фантастични приказки. Осезанието може би е способността да приемеш природата на звяра в себе си, а оттук и онзи човешки елемент, който носи всеки звяр. Пословичната вярност, която изпитва животното към Осезателя, далеч не е същата като тази на вярното животно към господаря му. А по-скоро е отражение на верността, която изпитва към животното човекът.