— Насам — казах аз, когато момичето се поколеба, и видях, че близостта ми я сепва. Мила опипом стигна до ъгъла и неуверено седна на сламата до мен.
— Не смея да заспя — поясни тя. — Сънувам кошмари.
— Знам как е — отвърнах, изненадан от съчувствието, което изпитах. — Ако затвориш очи, веднага потъваш в тях.
— Точно така — потвърди Мила и зачака.
Но аз нямах какво повече да й кажа.
— Какви кошмари сънуваш ти — тихо ме попита тя.
— Лоши — отвърнах кисело. Не исках да ги призовавам, като говоря за тях.
— Аз сънувам, че претопените ме гонят, но краката ми са омекнали и не мога да тичам. Опитвам се, но те все повече се приближават.
— Хм — изсумтях аз. По-добре, отколкото да сънуваш, че не престават да те бият… — Отклоних мислите си от тази посока.
— Самотно е да се будиш нощем и да те е страх.
„Мисля, че тя иска да се съвкупи с теб. Толкова лесно ли ще те приемат в глутницата си?“
— Какво — стреснах се аз, но ми бе отговорило момичето, а не Нощни очи.
— Казах, че е самотно да се будиш нощем и да те е страх. Човек копнее за сигурност. За закрила.
— Не ми е известно нищо, което може да спаси човек от сънищата — сковано отвърнах аз. Изведнъж ми се прииска Мила да си иде.
— Понякога може да го постигне малко нежност — промълви тя. Протегна ръка и погали дланта ми. Неволно се отдръпнах.
— Срамуваш ли се, чираче — с престорена свенливост попита Мила.
— Изгубих скъп човек — откровено казах аз. — Нямам сърце да приема друг на негово място.
— Разбирам. — Тя рязко се изправи и изтръска сламата от полата си. — Е, прощавай, че те обезпокоих. — Говореше обидено, не извинително.
После се обърна и опипом се запъти към стълбата. Знаех, че съм я обидил. Не се чувствах виновен. Тя бавно се качи горе и ми се стори, че очаква да я повикам. Не я повиках. Искаше ми се да не съм идвал в града.
„Ставаме двама. Ловът е слаба работа толкова близо до всички тези хора. Още много ли ще се бавиш?“
„Опасявам се, че няколко дни ще трябва да пътувам заедно с тях, поне до най-близкия град.“
„Ти няма да се съвкупиш с нея, тя не е от глутницата. Защо трябва да вършиш тези неща?“
Не се опитах да го обясня с думи. Можех само да му предам чувство за дълг и той не бе в състояние да проумее защо верността ми към Искрен ме кара да помогна на тези пътници. Защото бяха от народа на моя крал. Дори самият аз съзнавах, че това е смешно, но въпреки всичко щях да се погрижа да стигнат невредими до най-близкия град.
Отново заспах, но не дълбоко. Разговорът ми с Мила сякаш беше отворил врата към кошмарите ми. Едва се унесох, когато изпитах усещане, че ме наблюдават. Свивах се на пода в килията си и се молех да не ме виждат. Стоях колкото можех по-неподвижно. Силно стисках клепачи, като дете, което си мисли, че щом то не може да вижда, не виждат и него. Ала усещах очите, които ме търсеха — усещах погледа на Уил така, сякаш се криех под одеяло и нечии ръце го опипваха. Толкова се страхувах, че се задушавах. Не можех да си поема дъх, да помръдна. Обзет от паника, излязох от себе си и се вмъкнах в нечий страх, в нечий кошмар.
Клечах зад буре с маринована риба в дюкяна на стария Хук. В мрака навън се издигаха пламъци и се носеха писъците на пленените и умиращите. Знаех, че трябва да изляза. Пиратите с алените кораби със сигурност щяха да плячкосат и подпалят дюкяна. Тук не можех да се скрия от тях. Ала нямаше къде другаде, а бях едва на единадесет и краката ми трепереха. Съмнявах се, че ще мога да се изправя, камо ли да тичам. Хук беше някъде навън. Още при първите викове бе грабнал стария си меч и се беше втурнал навън.
— Пази дюкяна, Чад — бе извикал през рамо Хук, като че ли отиваше в съседната сграда да ударят по едно с хлебаря. Отначало с радост се подчиних. Суматохата беше далеч край залива и дюкянът ми се струваше безопасен.
Но това се бе случило преди час. Сега вятърът от пристанището носеше миризма на дим и навън вече не цареше тъма, а ужасен осветен от пламъци сумрак. Пожарите и писъците се приближаваха. Хук не се беше върнал.
„Бягай навън — казах на момчето, в чието тяло се криех. — Бягай навън, тичай колкото можеш по-бързо. Спасявай се.“ Ала то не ме чу.
Запълзях към вратата, която продължаваше да е широко отворена, както я беше оставил Хук. Надникнах навън. По улицата претича някой и аз отскочих назад. Но това бе човек от града, а не пират, защото бягаше, без да поглежда назад, без друга мисъл, освен да се отдалечи колкото може повече. С пресъхнала уста се насилих да се изправя и се вкопчих в касата на вратата. Погледнах към пристанището. Гореше половината град. Дим и пепел задушаваха топлата лятна нощ. Пламтяха корабите в залива. На тази страшна светлина видях тичащи фигури, криещи се от пиратите, които опустошаваха града почти без да срещнат съпротива.