Следобедът изтече с рецитирането на „Саможертвата на Кросфайър“, дългата поема за хората на кралица Прозрение, които дали живота си, за да може тя да спечели жизненоважно сражение. Неведнъж я бях слушал в Бъкип. Привечер вече я бях чул още двадесетина пъти, докато Джош с безкрайно търпение учеше Благозвучие да я пее без грешка. Бях им признателен, защото така нямаше нужда да разговаряме.
Но въпреки бързия ход нощта ни завари далеч от следващия крайречен град. Когато светлината започна да гасне, всички станаха неспокойни. Накрая поех командването и им казах, трябва да оставим пътя при следващия поток и да потърсим къде да пренощуваме. Мила и Благозвучие изостанаха зад нас с Джош и ги чух загрижено да си шушукат. Не можех да ги успокоя — както Нощни очи бе успокоил мен, — че наоколо няма и мирис от друг пътник. При следващия поток ги поведох срещу течението и открих заслонен от вятъра бряг под огромен кедър, където можехме да установим лагера си.
Оставих ги под претекст, че отивам да се облекча, и потърсих Нощни очи, за да го уверя, че съм добре. Не си губих времето напразно. Той бе намерил място, където лъкатушещият поток беше подкопал брега. Легнах по корем, потопих ръце във водата, и бавно ги прокарах през завесата от надвиснали бурени. Още при първия опит улових чудесна тлъста риба. След няколко минути усилията ми се увенчаха с втора, по-малка. Когато се отказах, цареше почти пълен мрак, но щях да се върна при другите с три риби, след като оставих две на Нощни очи.
„Риболов и чесане на уши. Двете причини, поради които на хората са им дадени ръце“ — добродушно ми каза той, докато се заемаше с тях. Вече бе излапал вътрешностите от моите веднага щом ги бях изчистил.
„Внимавай за кости“ — предупредих го аз.
„Майка ми ме отгледа със сьомга — отбеляза Нощни очи. — Рибешките кости не ме плашат.“
Оставих го с наслада да ръфа рибата и се върнах в лагера. Менестрелите бяха запалили малък огън. Стъпките ми ги накараха да скочат и да грабнат тоягите си.
— Аз съм — казах със закъснение.
— Слава на Еда — въздъхна Джош и тежко седна на земята. Мила само гневно ме изгледа.
— Дълго те нямаше — отбеляза Благозвучие. Вдигнах трите риби, през хрилете на които бях прокарал върбова клонка.
— Намерих вечеря — отвърнах аз. И прибавих заради Джош: — Риба.
— Звучи чудесно — рече слепецът.
Мила извади хляб и торбичка сол. Аз взех голям плосък камък и го поставих в жарта. Увих рибата в листа и я метнах на камъка да се пече. Скоро от уханието ми потекоха слюнки. Надявах се, че огънят няма да привлече претопени при лагера ни.
„Още съм на пост“ — напомни ми Нощни очи и аз му благодарих.
Докато наглеждах рибата, Благозвучие започна да рецитира под нос „Саможертвата на Кросфайър“.
— „Хромий Хист и Клийв слепецът“ — разсеяно я поправих аз, докато се опитвах да обърна рибата, без да я разкъсам.
— Нали точно това казах — възмутено възрази тя.
— Боя се, че Коб е прав, момичето ми. Хист е бил хром, а Клийв — сляп по рождение. Можеш ли да изброиш имената на другите петима, Коб? — Все едно че ме изпитваше Федрен.
Изгорих си пръста на един въглен и го лапнах, преди да отговоря.
— „И водеше ги Бърнт Кросфайър. И другите кат него бяха — не в тяло силни, а с душа корава и с верни си сърца. Там бяха хромий Хист и Клийв слепецът също, и Кевин със ума блуждаещ, и Джойнър Заешката устна, и глухий Сивър също, и Портър, що врагът за мъртъв бе помислил — безрък и без очи…“
— Браво — радостно възкликна Джош и попита: — Като малък да не са те учили за бард, Коб? Запомнил си точните думи и интонация. Макар че правиш прекалено дълги паузи.
— Не са ме учили за бард. Обаче винаги съм имал добра памет. — Беше ми трудно да не се усмихна на похвалата му, въпреки че Мила презрително изсумтя и поклати глава.
— Можеш ли да изрецитираш цялата поема, как смяташ — попита Джош.
— Сигурно — отклоних предизвикателството аз. Знаех, че мога. И Бърич, и Сенч често бяха упражнявали паметта ми. И днес бях слушал поемата толкова пъти, че просто не можех да я изхвърля от главата си.
— Опитай тогава. Но я изпей.
— Нямам глас.
— Щом можеш да говориш, можеш и да пееш. Опитай. Зарадвай стареца.
Може би просто прекалено бях свикнал да се подчинявам на старци, за да му откажа. А може да бе заради изражението на Мила, която явно се съмняваше, че ще успея.
Прокашлях се и тихо започнах, докато той ми даде знак да повиша глас. Джош кимаше и от време на време потреперваше, когато пеех фалшиво. Бях стигнал до средата, когато Мила кисело отбеляза: