— Рибата гори.
Прекъснах песента и се хвърлих да избутам камъка и увитата в листа риба от огъня. Опашките бяха овъглени, но иначе рибите бяха точно каквито трябваше — вдигащи пара и твърди. Разделихме си ги и аз бързо изядох своята. Нямаше да ми стигнат още две, ала трябваше да се задоволя и с това. Хлябът ми се стори изненадващо вкусен. След вечерята Благозвучие запари котле с чай. Настанихме се на одеялата си край огъня.
— Добре ли се справяш като писар, Коб — неочаквано ме попита Джош.
Изпъшках.
— Не чак толкова добре, колкото ми се иска. Но се оправям.
— Не чак толкова добре, колкото му се искало — подигравателно ме имитира Мила.
Джош Арфиста не й обърна внимание.
— Вече си малко старичък, но мога да те науча да пееш. Гласът ти не е лош, само че пееш като момче и не знаеш, че имаш дълбок мъжки глас и мощни дробове. Паметта ти е отлична. Свириш ли на някакъв инструмент?
— На гайда. Но лошо.
— Мога да те науча да свириш добре. Ако тръгнеш с нас…
— Татко! Та ние изобщо не го познаваме! — Възрази Мила.
— Можех да ти кажа същото, когато снощи слезе от сеновала — меко отвърна той.
— Ние само си поговорихме, татко. — Тя ме стрелна с поглед, като че ли я бях предал. Чувствах езика си като суха кожа в устата си.
— Знам — рече Джош. — Изглежда, че слепотата е изострила слуха ми. Но щом ти си преценила, че можеш да разговаряш с него сама през нощта, защо аз да не преценя, че мога да го поканя да се присъедини към нас? Какво ще кажеш, Коб?
Бавно поклатих глава.
— Не. Благодаря ви. Оценявам предложението ви. Ще дойда с вас до най-близкия град и ви пожелавам да си намерите други спътници, с които да продължите нататък. Но… Нямам желание да…
— Изгубил си скъп човек. Разбрах. Но пълното усамотяване не е полезно за никого — тихо каза Джош.
— Кого си изгубил — с присъщата си прямота попита Благозвучие.
Опитах се да измисля как да им обясня, без да им позволя повече да ме разпитват.
— Дядо си — отвърнах накрая. — И жена си. — Тези думи сякаш отвориха незараснала рана.
— Как се случи — не ме остави на мира Благозвучие.
— Дядо ми умря. Жена ми ме остави. — Отговарях кратко. Искаше ми се да престанат.
— Старците умират, когато им дойде времето — кротко започна Джош, ала Мила грубо го прекъсна:
— Това ли е любовта, която си изгубил? Какво дължиш на жена, която те е напуснала? Освен ако не си й дал повод?
— По-скоро не й дадох повод да остане — неохотно признах аз. — Моля ви, не искам да разговарям за тези неща. Изобщо. Ще ви придружа до най-близкия град, но оттам ще продължа сам.
— Добре. От това по-ясно, здраве му кажи — въздъхна Джош. Нещо в гласа му ме накара да почувствам, че съм се държал грубо, но нямаше за какво да се извинявам.
Разговорът премина на общи теми, за което им бях признателен. Благозвучие предложи първа да остане на пост. Мила щеше да е втора. Не възразих, защото знаех, че Нощни очи през цялата нощ ще обикаля наоколо. Той не пропускаше нищо. Спах по-добре на открито и бързо се събудих, когато Мила се наведе да ме разтърси. Седнах, протегнах се и й кимнах, че съм се разсънил и може да си легне. Изправих се и разпалих огъня, после седнах край него. Мила се приближи и се настани до мен.
— Не ме харесваш, нали — тихо попита тя.
— Не те познавам — колкото може по-тактично отвърнах аз.
— Хм. И не желаеш да ме опознаеш — отбеляза момичето и ме погледна в очите. — Но аз искам да те опозная още откакто те видях да се изчервяваш в хана. Нищо не предизвиква повече любопитството ми, колкото мъж, който се изчервява. Не познавам много мъже, които целите поаленяват само защото са ги сварили да зяпат жена. — Гласът й стана нисък и гърлен и тя уверено се наведе напред. — Много ми се ще да узная за какво си мислеше, че кръвта така нахлу в лицето ти.
— Само за това, че е невъзпитано да те зяпам — честно й отговорих аз.
Мила ми се усмихна.
— Обаче аз не мислех за това, докато те гледах. — Тя навлажни устни и още повече се приближи към мен.
Изведнъж усетих, че Моли мъчително ми липсва.
— Нямам сърце за тази игра — директно й казах и се изправих. — Ще отида да донеса още дърва за огъня.
— Струва ми се, че знам защо жена ти те е напуснала — злобно заяви Мила. — Казваш, че си нямал сърце, а? Според мен проблемът е малко по-ниско. — Тя стана и се върна при одеялата си. Единственото ми чувство бе облекчение, че се е отказала да ми досажда. Спазих думата си и отидох да събера съчки.
— На какво разстояние е най-близкият град — попитах Джош на другата сутрин.
— Ако продължим със същата крачка като вчера, би трябвало утре по пладне да сме там — отвърна той.