Разочарованието в гласа му ме накара да се извърна. Докато събирахме багажа си и тръгвахме, горчиво си мислех, че съм напуснал хора, които съм познавал, за да избегна абсолютно същата ситуация, в която сега се бях озовал с непознати. Зачудих се дали има начин да живея сред други хора и да не попадна под зависимостта на техните очаквания.
Денят беше топъл, но не неприятно. Ако бях сам, щеше да ми достави удоволствие да вървя по пътя. В гората от едната ни страна пееха птички. Между редките дървета от другата страна виждах реката. От време на време зървахме гемии, които плаваха по течението, или кораби с весла, които бавно напредваха в обратната посока. Почти не разговаряхме и скоро Джош отново накара Благозвучие да рецитира „Саможертвата на Кросфайър“. Когато тя се запъваше, аз мълчах.
Мислите ми блуждаеха. Всичко бе много по-лесно, когато не трябваше да се безпокоя за следващото си хранене или за чиста риза. Бях се смятал за опитен в отношенията си с хората, в професията си. Ала зад гърба ми винаги беше стоял Сенч и бях разполагал с време, за да подготвя думите и делата си. Не се справях толкова добре, когато средствата ми се ограничаваха до собствения ми ум и оскъдните ми вещи. Лишен от всичко, на което преди бях разчитал без да се замислям, аз започвах да се съмнявам не само в смелостта си. Вече се съмнявах във всичките си способности. Убиец, кралски човек, воин… дали тези думи можеха да се отнесат до мен? Опитах се да си спомня нахакания младок, който бе гребал на Искреновия боен кораб „Руриск“, който без да се замисля се беше хвърлял в битка, размахвайки бойната си брадва. Не можех да си представя, че това съм бил аз.
По пладне Мила ни раздели остатъка от хляба. Не бе много. Момичетата ни изпревариха, тихо разговаряйки помежду си, докато дъвчеха сухия хляб и пиеха вода от меховете си. Предложих на Джош тази вечер рано да се установим на лагер, за да имам възможност да отида на лов или за риба.
— Тогава няма да стигнем до най-близкия град утре по обяд — мрачно отбеляза той.
— И утре вечер става — спокойно го уверих аз. Той обърна глава към мен, може би, за да ме чуе по-добре, ала мътните му очи сякаш проникваха в мен. Беше ми трудно да понеса молбата, която виждах в тях, но не й отговорих.
Когато най-после започна да се разхлажда, започнах да търся място за лагер. Нощни очи ни бе изпреварил, за да разузнае района. Изведнъж почувствах, че козината му настръхва. „Тук има хора. Миришат на леш и на собствената си мръсотия. Подушвам ги, виждам ги, но иначе не мога да ги усетя.“ До мен достигна смущението, което той винаги изпитваше в присъствието на претопени. Споделях го. Знаех, че преди са били хора и са притежавали онази искрица на Осезанието, присъща на всяко живо същество. За мен беше странно, че ги виждам да се движат и говорят, а не усещам, че са живи. За Нощни очи бе все едно да види ходещи камъни.
„Колко са? Стари, млади?“
„Повече от нас и по-едри от теб. — Вълча представа за съотношение на сили. — Дебнат точно зад следващия завой на пътя.“
— Хайде да спрем тук — внезапно предложих аз. Три глави озадачено се обърнаха към мен.
„Късно е. Подушиха ви и идват.“
Нямаше време да се преструвам, нямаше време за правдоподобни лъжи.
— Пред нас има претопени. Наблюдавали са пътя и сега се приближават към нас. Пригответе се.
— Откъде знаеш — предизвика ме Мила.
— Да бягаме — предложи Благозвучие. Не я интересуваше откъде знам. Ококорените й очи ми подсказваха, че ужасно се е страхувала от този момент.
— Не. Ще ни настигнат и тогава с нас е свършено. И даже да им избягаме, утре пак ще трябва да минем покрай тях. — Пуснах вързопа си на пътя и го изритах настрани. Нищо не струваше колкото живота ми. Ако спечелехме, пак щях да си го взема. В противен случай нямаше да имам нужда от него. Но Мила, Благозвучие и Джош бяха музиканти. В техните вързопи бяха инструментите им. Нито един от тях не понечи да се освободи от товара си. Не губих време и енергия да ги убеждавам. Момичетата почти инстинктивно застанаха от двете страни на стареца и здраво стиснаха тоягите си. Аз също приготвих своята и зачаках. За миг напълно престанах да разсъждавам. Ръцете ми като че ли сами знаеха какво да правят.
— Погрижи се за Мила и Благозвучие, Коб. Не се безпокой за мен. Просто не позволявай момичетата да пострадат — напрегнато ми каза Джош.
Думите му ме пронизаха и внезапно ме обзе ужас. Тялото ми изгуби спокойната си поза и можех да мисля само за болката, която щеше да ми донесе поражението. Пригади ми се и коленете ми се подгънаха. Единственото ми желание бе да се обърна и да избягам, без да се грижа за менестрелите. „Чакай, чакай — щеше ми се да извикам на деня. — Не съм готов за това, не знам дали ще се бия, дали ще избягам, или просто ще припадна.“ Ала времето не знае милост. „Идват през шубраците — каза ми Нощни очи. — Двама вървят бързо, трети изостава след тях. Мисля, че той ще е мой.“