„Внимавай“ — предупредих го аз. Чух ги да се провират през храстите и усетих отвратителната им воня. След секунди Благозвучие извика и те се втурнаха към нас. Ако моята стратегия бе да стоя и да се бия, тяхната беше просто да тичат и да нападат. И двамата бяха по-едри от мен и изглежда, не изпитваха никакви колебания. Дрехите им бяха мръсни, но почти непокътнати. Едва ли бяха претопени отдавна. Носеха тояги. Нямах повече време за мислене.
Претопяването не правеше човек нито глупав, нито муден. Вече не изпитваха чувства, нито си спомняха в какво могат да превърнат те враговете им. Това често правеше действията им почти непонятни. Просто задоволяваха непосредствените си желания. Като животни. Можеха да изядат коня, който бяха откраднали, само защото гладът представляваше по-непосредствена нужда от удобството на ездата. Не си помагаха в битка. Не проявяваха вярност към собствените си групи. Нахвърляха се един върху друг заради някаква плячка, после нападаха общия си враг. Придвижваха се заедно, но не обединяваха усилията си. Бяха жестоки, коварни, хитри и не изпитваха никакви угризения.
Знаех всичко това. Затова не се изненадах, когато двамата се опитаха да ме заобиколят и първо да атакуват по-дребните си противници. Изненада ме страхливото облекчение, което изпитах. То ме вцепени като кошмар и аз ги оставих да минат покрай мен.
Мила и Благозвучие се биеха като бесни. Нямаха никакъв опит, никаква подготовка. Бяха се учили да пеят и да свирят, не да водят сражения. Стиснал тоягата си, Джош стоеше в средата, ала не можеше да направи нищо, тъй като рискуваше да нарани момичетата. Лицето му бе разкривено от ярост.
Можех да избягам. Можех да грабна вързопа си и да си плюя на петите, без да поглеждам назад. Претопените нямаше да ме преследват — те се задоволяваха с най-лесната плячка. Но не избягах. В мен беше оцеляло някакво късче смелост или гордост. Нападнах по-дребния от двамата, въпреки че изглеждаше по-опитен със сопата си. Оставих Мила и Благозвучие да бъхтят по-едрия и привлякох другия настрани. Първият ми удар го улучи ниско в краката. Опитвах се да го осакатя или поне да го съборя. Той изрева от болка и светкавично се обърна, за да ме атакува.
Това беше друга особеност на претопените, която бях забелязал: болката като че ли им въздействаше по-слабо. Когато ме бяха пребивали, най-много ме бе обезсърчавала мисълта за нанесените на тялото ми поражения. Очевидно бях емоционално привързан към собствената си плът. Дълбокото ми желание да я защитя надхвърляше простото избягване на болка. Човек се гордее с тялото си. Славен го знаеше. Знаеше, че всеки удар на ратниците му ме изпълва със страх. Дали отново щеше да ме превърне в онова, което бях, отвратително разтреперано същество, ужасяващо се от пристъпите, които го лишаваха от тяло и ум? Този страх ме беше осакатил също толкова, колкото и ударите им. Претопените като че ли не се бояха от нищо — когато изгубваха връзките си с всичко останало, може би се лишаваха и от привързаността към собствените си тела.
Противникът ми се завъртя и ми нанесе мощен удар с тоягата си. Успях да го парирам. Сега вече не можех да се обърна и да избягам. Той владееше боя с тояга: помислих си, че сигурно някога е бил ратник, обучен да върти брадва. Разпознавах ударите и ги блокирах. Прекалено много се страхувах от него, за да го атакувам, страхувах се от изненадващия удар, който можеше да мине покрай тоягата ми, ако постоянно не се защитавах. Отстъпвах толкова бързо, че той се озърна през рамо. Може би се чудеше дали просто да не ме остави и да се върне при момичетата. Успях да отговоря на поредния му удар, но претопеният дори не мигна. Не се уморяваше, нито ми даваше възможност да се възползвам от преимуществото на по-дългото си оръжие. За разлика от мен, той не се разсейваше от виковете на менестрелите. Откъм дърветата чувах приглушени проклятия и тихо ръмжене. Нощни очи бе нападнал третия и се беше опитал да прегризе сухожилията на коленете му. Не бе успял и сега го обикаляше, като внимаваше да остане извън обсега на меча, който претопеният носеше.
„Не знам дали ще успея да мина покрай острието му, братко. Но мисля, че мога да го забавя. Той не смее да ми обърне гръб и да те нападне.“
„Внимавай!“ — само успях да отвърна аз, защото мъжът с тоягата изискваше цялото ми внимание. Нанасяше ми удар след удар и скоро разбрах, че е удвоил усилията си. Вече не се пазеше от евентуална контраатака. Единствената му цел беше да сломи съпротивата ми. Започнаха да се обаждат стари болежки, които почти бях забравил. Воинската ми издръжливост не можеше да се сравнява с едно време. Ловът и пътят не каляваха тялото така, както въртенето на греблото по цял ден. Съмнения подкопаваха съсредоточаването ми. Подозирах, че противникът ми е по-силен от мен, и толкова се страхувах от болката, която щеше да ми причини, че не бях в състояние да измисля как да я избегна. Отчаяното желание да не пострадаш не е равносилно на решимостта да победиш. Продължавах да се опитвам да спечеля разстояние, за да развъртя тоягата си, ала той безмилостно ме притискаше.