Хвърлих поглед към менестрелите. Стиснал сопата си в ръце, Джош стоеше в средата на пътя, но битката се беше отдалечила от него. Мила с накуцване отстъпваше и се мъчеше да отбива ударите на противника си, докато Благозвучие безрезултатно го бъхтеше по раменете с много по-тънката си пръчка. Той просто не й обръщаше внимание и се опитваше да нарани Мила. Това пробуди нещо в мен.
— Благозвучие, подкоси му краката — извиках аз и когато тоягата на моя съперник охлузи рамото ми, отново насочих вниманието си към собствените си проблеми. Нанесох му два бързи, макар и слаби удара и отскочих назад.
Острие на меч разсече рамото ми и се плъзна по гръдния ми кош.
Извиках от удивление и едва не изпуснах тоягата си, когато осъзнах, че не съм ранен аз. По-скоро усетих, отколкото чух изненаданото излайване на Нощни очи. После ритника по главата ми.
Зашеметен, приклещен в ъгъла. „Помогни ми!“
Имаше други спомени, по-дълбоки, скрити под побоите, нанесени ми от ратниците на Славен. Години по-рано бях усетил хладното острие на нож и ритник с ботуш. Ала не със собствената си плът. Един териер, Смити, с който се бях свързал и който дори още не беше напълно пораснал, се бе нахвърлил върху човека, нападнал Бърич в мое отсъствие. По-късно беше умрял от раните си, преди да успея да се върна при него. Внезапно открих, че ме дебне опасност, много по-страшна от собствената ми смърт.
Страхът за самия мен отстъпи пред ужаса ми да изгубя Нощни очи. Направих каквото знаех, че трябва да направя. Промених позата си, пристъпих напред и поех удар по рамото, за да се приближа на достатъчно разстояние. За миг ръката ми изтръпна. Надявах се все още да е на мястото си. Бях хванал тоягата изкъсо. Рязко вдигнах края й и го улучих под брадичката. Нищо не го беше подготвило за неочакваната ми тактика. Главата му подскочи назад, гърлото му се оголи и аз забих оръжието си между ключиците му. Усетих, как костичките пукат. Той изхрачи кръв. Отскочих, хванах тоягата почти в самия край и я стоварих върху черепа му. Претопеният се строполи на земята. Обърнах се и се затичах към гората.
Водеха ме сумтене и ръмжене. Нощни очи бе вдигнал лявата си предна лапа към гърдите си. По лявото му рамо лъщеше кръв. Беше отстъпил навътре в гъсталак от преплетени къпини и вече не можеше да избяга. Усетих болката от забитите в лапите му тръни.
При вида ми той събра смелост и се хвърли срещу противника си. Претопеният замахна с меча и се опита да го прониже. Тоягата ми не беше остра, но аз с безмълвен яростен вик я забих в гърба му и тя стигна чак до дробовете му. Той изрева и от гърлото му бликнаха кървави пръски. Опита се да се обърне към мен, но аз продължавах да държа тоягата и я натисках с цялата си тежест, като го принудих да залитне към къпините. Протегнатите му ръце нямаше за какво друго да се хванат, освен за трънливите стъбла. Окуражен, Нощни очи скочи върху гърба му. Вълчите челюсти захапаха врата му и силно го стиснаха. Кръвта му опръска и двама ни. Задавените викове на претопения постепенно се превърнаха в немощни хрипове.
Съвсем бях забравил за менестрелите, докато не чух мъчителен вик. Наведох се, вдигнах изпуснатия от претопения меч и затичах обратно към пътя, като оставих Нощни очи да ближе рамото си. Когато изскочих от гората, пред очите ми се разкри ужасяваща гледка. Претопеният се беше нахвърлил върху съпротивляващата се Мила и разкъсваше дрехите й. Благозвучие стоеше на колене, стискаше ръката си и надаваше нечленоразделни писъци. Разрошеният и овалян в прах Джош, останал без тоягата си, неуверено се насочваше към гласа на Благозвучие.
Светкавично се озовах при тях. Изритах мъжа, за да го повдигна от Мила, после с две ръце забих меча в тялото му. Той бясно се бореше, риташе и се мъчеше да ме хване, но аз силно натиснах оръжието в гърдите му. Колкото повече се съпротивляваше, толкова повече разширяваше раната. От устата му бълваха животински проклятия, после наред със звуците полетяха и капки кръв. Той успя да сграбчи десния ми прасец и се опита да ме събори. Просто още по-здраво наблегнах върху меча. Копнеех да го изтегля от плътта му и бързо да го довърша, ала той беше прекалено силен и не смеех да го пусна. Накрая Мила стовари тоягата си в лицето му. Внезапната му неподвижност бе истинска милост колкото за него, толкова и за мен. Намерих сили да изтегля оръжието, олюлях се и седнах на пътя.