Сивият само се усмихна.
— Аз си имам свои методи, Бърич.
И аз се усмихнах. Спомних си, че винаги е бил горд с тайните си.
Един ден Сърцето на глутницата излезе и ме остави сам. Не ме завърза. Само каза:
— Тук има овес. Ако ти се дояде, докато ме няма, не забравяй да си свариш каша. Ако излезеш през вратата или прозореца, ако дори отвориш вратата или прозореца, ще разбера. И ще те пребия. Разбираш ли?
— Да — потвърдих аз. Той като че ли ми беше много сърдит, но не си спомнях да съм направил нещо, което Сърцето на глутницата ми е казал да не правя. Той отвори някаква кутия и извади от нея разни неща. Повечето бяха метални и кръгли. Монети. Спомних си едно от нещата. Лъскаво и извито като полумесец. Първия път, когато го видях, миришеше на кръв. Бях се борил за него. Не си спомнях да съм го искал, ала се бях борил за него и го бях спечелил. И сега не го исках. Той го вдигна на верижката му и го погледна, после го прибра в една кесия. Не ме беше грижа, че го взима.
Преди да се върне, страшно огладнях. Когато се прибра, Сърцето на глутницата донесе със себе си миризма. Женска миризма. Не силна и примесена с миризмите на ливада. Хубава миризма, която ме караше да искам нещо, нещо, което не бе храна, вода или лов. Приближих се до него, за да го подуша, но той не забеляза. Свари овесената каша и се нахранихме. После седна пред огъня. Изглеждаше ужасно тъжен. Станах и взех бутилката с бренди. Занесох му я заедно с една чаша. Сърцето на глутницата я взе, но не се усмихна.
— Може би утре ще те науча да носиш — каза той. — Може би е време. — После изпи цялото бренди в бутилката и отвори ново шише. Седях и го наблюдавах. Когато заспа, взех палтото с миризмата. Хвърлих го на пода, легнах отгоре му и го душих, докато заспах.
Сънувах, но нещо несвързано. Имаше една жена, която миришеше като палтото на Бърич, и аз не исках тя да си тръгва. Беше моя жена, но когато си отиде, не я последвах. Не си спомнях нищо повече. Не е хубаво да си спомняш. Не е хубаво и да си гладен и жаден.
Той ме караше да стоя вътре. Стоях вътре много дълго. А не исках нищо друго, освен да изляза. Но тогава валеше дъжд, толкова силно, че снегът почти се беше стопил. Изведнъж ми хареса да съм вътре.
— Бърич — казах аз и той рязко вдигна глава. Помислих, че ще ме нападне, толкова бързо реагира. Опитах се да не се свия. Понякога това го ядосваше.
— Какво има, Фиц — мило попита Сърцето на глутницата.
— Гладен съм — отвърнах. — Сега.
Той ми даде голямо парче месо. Беше сварено, но голямо.
Изядох го прекалено бързо и той ме гледаше, но не ми каза да не го правя, нито ме удари. Този път.
Все се чешех по лицето. По брадата. Накрая отидох и застанах пред Бърич. Почесах се пред него.
— Това не ми харесва — казах му. Той се изненада. Но ми даде много гореща вода и сапун и много остър нож. Даде ми и кръгло парче стъкло с един човек в него. Дълго го гледах. От него ме побиваха тръпки. Очите му бяха като на Бърич, с бяло около тях, но още по-тъмни. Не вълчи очи. Дрехата му беше тъмна като на Бърич, ала космите по брадичката му бяха по-дълги и боцкаха. Докоснах си брадата и видях пръсти на лицето на мъжа. Странно.
— Избръсни се, но внимавай — каза ми Бърич.
Почти си спомнях как. Миризмата на сапуна, горещата вода по лицето ми. Но много острият нож ме порязваше. Ранички, които пареха. После погледнах мъжа в огледалото. „Фиц — помислих си. — Почти като Фиц.“ Течеше ми кръв.
— Отвсякъде ми тече кръв — казах на Бърич.
Той се засмя.
— Винаги се порязваш, когато се бръснеш. Защото бързаш. — Той взе много острия нож. — Не мърдай. Пропуснал си някои места.
Седях неподвижно и Бърич не ме поряза. Беше ми трудно да не мърдам, когато се приближаваше и се взираше в мен. Накрая хвана брадичката ми в ръка. Повдигна лицето ми и ме погледна.
— Фиц? — Каза той. Обърна глава и ми се усмихна, но после усмивката му изчезна, защото аз само го наблюдавах. Даде ми една четка.
— Няма кон, който да изчеткам — казах му.
Бърич почти се зарадва.
— Изчеткай това — отвърна ми той и разроши косата ми. Накара ме да я четкам, докато не прилепне. По главата ми имаше болезнени места. Когато видя, че потръпвам, Бърич се намръщи. Взе ми четката и ме накара да седя неподвижно. — Мръсник! — грубо каза той и когато се свих, прибави: — Не ти. — После бавно поклати глава и ме потупа по рамото. — С времето болката ще мине. — Показа ми как да реша косата си назад и да я завързвам с кожен ремък. Беше достатъчно дълга. — Така е по-добре. Пак заприлича на човек.