Зрението ми се замъгли, проясни се, сетне отново се замъгли. Мъчителните писъци на Благозвучие спокойно можеха да са далечни крясъци на чайки. Изведнъж всичко ми дойде прекалено много и аз бях навсякъде. Бях в гората, ближех рамото си и внимателно покривах раната си със слюнка. И в същото време седях под яркото слънце на пътя, усещах мирис на прах, кръв и мръсотия. Усещах всеки удар, който бях понесъл и нанесъл, умората и болката. Свирепите убийства, които бях извършил, ненадейно придобиха нов смисъл. Знаех какво е да изпиташ такава болка, каквато бях причинил. Знаех какво са изпитвали, повалени на земята и изгубили надежда, виждайки смъртта като единствен изход от агонията. Умът ми вибрираше между крайностите на убиец и жертва. Бях и двете.
И бях сам. Никога не бях оставал толкова сам. В такива моменти винаги с мен бе имало някой. Другарите ми на кораба след битката, Бърич, дошъл да ме закърпи и да ме отведе у дома. И винаги ме беше очаквал дом, където над мен се бе суетила Търпение, където Сенч и Искрен ме бяха увещавали да съм по-предпазлив. Със спускането на нощта беше идвала Моли, за да ми дари нежните си милувки. Този път битката бе свършила и аз бях жив, ала това не интересуваше никой друг, освен вълка. Обичах го, но внезапно разбрах, че копнея и за човешко докосване. Раздялата с близките ми беше непоносима. Ако наистина бях вълк, щях да вдигна муцуна към небето и да завия. Пресегнах се по начин, който не съм в състояние да опиша. Не с Осезанието, не с Умението, а с някаква мерзка смесица от двете, ужасно търсене на някой, някъде, който можеше да се зарадва, че съм жив.
Почти усетих нещо. Дали Бърич бе вдигнал глава и се беше огледал наоколо на нивата, на която работеше, дали за миг не бе доловил мирис на кръв и прах, вместо на плодородната пръст, която обръщаше? Дали Моли се бе изправила от прането си, за да разкърши вдървения си гръб и да се озърне, чудейки се на неочаквано обзелото я отчаяние? Дали бях докоснал умореното съзнание на Искрен, дали за миг бях привлякъл вниманието на Търпение от подреждането на билки, дали бях накарал Сенч да се намръщи? Като нощна пеперуда, блъскаща се в прозорец, аз се мъчех да проникна в съзнанието им. Копнеех да изпитам обичта, която бях приемал за даденост. Стори ми се, че почти успявам да ги достигна, само за да потъна изтощен обратно в себе си, седнал сам на прашния път, облян в кръвта на трима мъже.
Тя подритна праха към мен.
Вдигнах очи. Отначало Мила представляваше тъмен силует на фона на залязващото слънце. После премигнах и видях погнусата и яростта на лицето й. Дрехите й бяха разкъсани, косата й — разчорлена.
— Ти избяга! — Обвини ме тя. Усещах презрението й към моята страхливост. — Избяга и го остави да счупи ръката на Благозвучие, да повали татко на земята и да се опита да ме изнасили. Що за човек си ти? Що за човек може да направи такова нещо?
Този въпрос имаше хиляди отговори. И нито един. Пустотата в мен ме уверяваше, че няма смисъл да й отвръщам. Вместо това се изправих. Мила ме проследи с поглед, докато отивах да взема захвърления си вързоп. Сякаш бяха изтекли часове, откакто го бях изритал настрани. Вдигнах го и го понесох към Джош, който се опитваше да успокои Благозвучие. Прагматичната Мила бе развързала техните вързопи. Бащината й арфа бе счупена и със скъсани струни. Благозвучие нямаше да свири на флейта, докато не зараснеше ръката й. Направих каквото мога.
С други думи нищо, освен да наклада огън край пътя, да донеса вода от потока и да я кипна. Извадих от кутията си билки, които щяха да успокоят Благозвучие и да обезболят счупената й ръка. Намерих сухи прави пръчки за шина и издялах кората им. А горе на склона в гората зад мен? „Боли ме, братко, но раната не е дълбока. И все пак се отваря, когато се опитвам да ходя. И тръните, целият съм в тръни като мухи, накацали по леш.“
„След малко ще дойда и ще ги извадя.“
„Недей. Сам ще се погрижа за себе си. Ти се погрижи за другите. — Мълчание. — Трябваше да избягаме, братко.“
„Знам.“
Защо ми беше толкова трудно да отида при Мила и тихо да я попитам дали има парче плат, което да разкъсаме, за да вържем шината на Благозвучие? Тя не благоволи да ми отговори, но слепият Джош безмълвно ми подаде меката тъкан, с която преди бе увивал арфата си. Мила ме презираше, Джош, изглежда, беше вцепенен от шок, а Благозвучие толкова бе потънала в собствената си болка, че не ме забелязваше. Ала някак успях да ги накарам да се преместят до огъня. Доведох и Благозвучие, като я прегръщах през раменете и в същото време придържах счупената й ръка. Настаних я, после й дадох чаша чай.