— Мога да наместя костта и да я шинирам — казах по-скоро на Джош Арфиста, отколкото на нея. — Често съм го правил за мъже, пострадали в сражение. Но не претендирам, че съм лечител. Когато стигнем в най-близкия град, пак ще трябва да я наместят.
Той бавно кимна. И двамата знаехме, че трябва да го направим. Затова старецът застана на колене зад Благозвучие и я хвана за раменете. Мила здраво стисна предлакътницата й. Стиснах зъби, за да издържа на болката, която изпитваше тя, и силно дръпнах предмишницата й. Тя изкрещя, разбира се, защото никой чай не може напълно да притъпи такава болка. Но се мъчеше да не се съпротивлява. По бузите й се стичаха сълзи и дишането й бе неравномерно, докато шинирах ръката й. Показах й как да я държи, за да облекчава тежестта. После й дадох още една чаша чай и отидох при Джош.
Бяха го ударили по главата и за миг го бяха зашеметили, но не беше изгубил съзнание. Имаше цицина и когато я докоснах, той потръпна, но кожата не бе разцепена. Промих я със студена вода и му казах, че чаят може да облекчи и него. Слепецът ми благодари и кой знае защо, се почувствах засрамен. Вдигнах поглед към Мила, която ме наблюдаваше с котешки очи от отсрещната страна на огъня.
— Ранена ли си — тихо попитах аз.
— Имам подутина колкото слива от удара на тоягата му. И драскотини по шията и гърдите. Но и сама мога да се погрижа за себе си. Все пак ти благодаря… ъъъ… Коб. Не може да се каже, че съм жива благодарение на твоите усилия.
— Мила — едновременно уморено и гневно каза Джош.
— Той избяга, татко. Справи се със своя противник, обърна се и избяга. Ако ни беше помогнал, това нямаше да се случи. Онзи нямаше да счупи ръката на Благозвучие, нито да разбие арфата ти. Той избяга!
— Но се върна. Предлагам да не мислим какво е щяло да се случи, ако не беше. Може малко да сме пострадали, но въпреки това трябва да му благодариш, че си останала жива.
— За нищо няма да му благодаря — горчиво отвърна тя. — Само още мъничко смелост и той щеше да спаси прехраната ни. Какво ни остава сега? Арфист без арфа, флейтистка, която не може да повдигне ръка, за да държи инструмента си.
— Изправих се и се отдалечих от тях. Внезапно се почувствах прекалено уморен, за да я доизслушам, и прекалено обезсърчен, за да й обяснявам поведението си. Вместо това изтеглих двата трупа от пътя и ги оставих на моравата край реката. Под гаснещата светлина отново навлязох в гората и потърсих Нощни очи. Той вече сам се беше погрижил за раните си по-добре, отколкото можех да го сторя аз. Прокарах пръсти през козината му и я почистих от тръните и къпиновите клонки. За кратко приседнах до него. Вълкът легна и отпусна глава на коляното ми. Почесах го зад ушите. Нямахме нужда от други обяснения. После станах, намерих третия труп, хванах го за раменете и го замъкнах при другите два. Без никакви угризения претърсих джобовете и кесиите им. Първите двама имаха шепа дребни монети, но в кесията на онзи с меча открих дванадесет сребърника. Взех кесията и изсипах останалите пари в нея. Откопчах изтъркания му колан с ножницата и вдигнах меча от пътя. Докато окончателно се стъмни, затрупах телата с речни камъни. Когато свърших, слязох на брега, измих си ръцете и наплисках лицето си. Съблякох си ризата и я изпрах, после пак я навлякох. Отначало студената влага подейства като мехлем на натъртванията ми, но скоро мускулите ми започнаха да се вцепеняват.
Върнах се при огъня, който осветяваше лицата на музикантите. Приближих се, потърсих ръката на Джош и пуснах кесията в нея.
— Може би това ще ви помогне, докато си намериш нова арфа — казах аз.
— Пари от мъртъвци, за да облекчиш съвестта си, а — презрително попита Мила.
Гневът ми най-после бликна на повърхността.
— Представяй си, че са останали живи, защото според бъкския закон най-малкото щяха да ти платят обезщетение — предложих й аз. — И ако това не те задоволява, хвърли монетите в реката, хич не ме интересува. — Престанах да й обръщам внимание и въпреки болежките си се заех с колана на претопения. Нощни очи бе имал право — той се беше оказал много по-едър от мен. Опънах кожата върху парче дърво и пробих нова дупка с ножа си. После се изправих и закопчах колана на кръста си. Отново усетих успокоителната тежест на меча на хълбока ми. Изтеглих оръжието и го разгледах на светлината на огъня. Не бе нещо изключително, най-обикновен здрав меч.