— Откъде го взе — попита Благозвучие. Гласът й леко трепереше.
— От третия мъж в гората — отвърнах аз и прибрах острието в ножницата.
— Какво е това — попита Джош Арфиста.
— Меч — каза Благозвучие.
Слепецът насочи мътните си очи към мен.
— Значи в гората е имало трети мъж с меч, така ли?
— Да.
— И ти си го убил и си му го взел?
— Да.
Той тихо изсумтя и поклати глава.
— Когато се ръкувахме, разбрах, че не стискам десница на писар. Перото не прави такива мазоли, нито такива мускули. Виждаш ли, Мила, той не е избягал. А е отишъл…
— Щеше да е по-разумно първо да убие оня, дето ни беше нападнал — упорито настоя тя.
Развързах вързопа си, извадих одеялото и си легнах. Бях гладен, но нямаше нищо за ядене. За сметка на това можех да си почина. Бях страшно уморен.
— Ще спиш ли — попита Благозвучие. Въпреки успокоителния чай, лицето й изразяваше силна тревога.
— Да.
— Ами ако дойдат още претопени?
— Тогава Мила ще ги убие в такава последователност, каквато й се стори разумна — кисело отвърнах аз. Наместих се така, че да мога бързо да изтегля меча, и затворих очи. Чух, че Мила бавно се изправя и започва да разпъва техните одеяла.
— Коб? — тихо ме повика Джош. — Взе ли пари за себе си?
— Няма да ми трябват — казах аз. Не му обясних, че плановете ми не включват контакти с хора. Не исках никога повече да обяснявам нищо на никого. Не ме интересуваше дали ме разбират.
За миг се пресегнах към Нощни очи. И той като мен беше гладен, но предпочиташе да почива. „До утре вечер ще съм свободен пак да ловувам с теб“ — обещах му аз. Вълкът доволно въздъхна. Не бе далеч. Муцуната му беше отпусната върху предните му лапи.
Бях по-изтощен, отколкото предполагах. Мислите ми заблуждаха. Оставих се да се освободя от болките, които гризяха тялото ми. Потърсих Моли, ала не я открих. Бърич спеше някъде на сламеник пред огнище. Видях го и почти имах усещането, че се свързвам с него чрез Умението. Пламъците осветяваха лицето му — беше по-слаб и загорял от полската работа. Бавно се отдалечих от него. Умението се плискаше в мен, но не бях в състояние да го контролирам.
Когато сънищата ми се докоснаха до Търпение, с удивление я намерих в покоите на лорд Ясен. Той приличаше на приклещено в ъгъла животно. Една млада жена в прекрасна рокля очевидно беше също толкова смаяна от появата й. Търпение носеше карта и говореше, докато буташе настрани поднос с лакомства и вино, за да я разгъне върху масата.
— Не ви смятам нито за глупав, нито за страхлив, лорд Ясен. Затова трябва да приема, че сте невеж. Възнамерявам да се погрижа за вашето образование. Както ще ви покаже тази карта, изработена от покойния принц Искрен, ако скоро не предприемете действия, цялото бъкско крайбрежие ще остане на милостта на алените кораби. А те са безмилостни. — Търпение вдигна проницателните си кафяви очи и ги впери в него, както често ме бе гледала, когато очакваше да й се подчиня. Почти го съжалих. Повече не можех да се държа за тази сцена. Като листо, носено от вятъра, полетях надалеч от тях.
Не знаех дали се издигам по-нависоко, или потъвам по-надълбоко. Просто усещах, че с тялото ми ме свързва съвсем тънка нишка. Плувах в течение, което ме теглеше, насърчаваше ме да се пусна. Някъде тревожно зави вълк. Призрачни пръсти ме задърпаха, сякаш се мъчеха да привлекат вниманието ми.
„Фиц. Бъди предпазлив. Върни се.“
Искрен. Ала неговото Умение нямаше повече сила от полъх на вятъра, въпреки напрежението, което знаех, че му коства. Помежду ни имаше нещо, студена мъгла, оплетена като къпинак. Опитах се да открия причина, достатъчно страх, който да ме върне обратно в тялото ми. Ала все едно бях вкопчен в сън и се мъчех да се събудя. Не можех да намеря път, по който да се измъкна. Не можех да намеря воля да го сторя.
„Само повей на кучешка магия във въздуха, а ето какво откривам. — Уил се вкопчи в мен като с котешки нокти и ме привлече към себе си. — Здравей, копелдако. — Дълбокото му задоволство разбуди всички нюанси на страха ми. Усещах циничната му усмивка. — Нито един от двамата не бил мъртъв: нито копелдакът с неговата извратена магия, нито Искрен Самозванеца. Тц, тц. Славен с огорчение ще научи, че не е постигнал нищо. Този път обаче аз ще се погрижа вместо него. Както аз си знам.“ Усетих коварно опипване на защитните ми стени, по-интимно от целувка. Сякаш мачкаше курвенска плът, търсейки слабото ми място. Висях като заек в ръцете му и очаквах само извиването и дръпването, които щяха да сложат край на живота ми. Чувствах колко много са нараснали силата и способностите му.