Събудих се разтреперан. Седнах и се разплаках. Бърич дойде при мен.
— Какво има, Фиц? Добре ли си?
— Той ме взе от майка ми — отвърнах аз. — Бях прекалено малък, за да ме отделят от нея.
— Знам — каза Бърич. — Знам. Но това беше много отдавна. Сега си тук и нищо не те заплашва.
— Той опуши бърлогата. И превърна майка ми и братята ми в кожи.
Изражението му се промени и гласът му престана да е мил.
— Не, Фиц. Това не е била майка ти. Сънувал си вълчи сън. Нощни очи. Случило се е с Нощни очи. Не с теб.
— О, случи се с мен. — Изведнъж се ядосах. — О, да, беше същото. — Станах от леглото и закрачих из стаята. Дълго се разхождах насам-натам — докато не престанах да изпитвам онова лошо чувство. Той седеше и ме наблюдаваше. И изпи много бренди.
Един ден, беше пролет, стоях и гледах през прозореца. Светът приятно ухаеше на нов живот. Протегнах се и раздвижих рамене. Чух костите ми да изпукват.
— Хубава сутрин за езда — казах и се обърнах към Бърич, който бъркаше кашата в котлето на огъня. Той дойде и застана до мен.
— В Планините още е зима — тихо рече Бърич. — Чудя се дали Кетрикен се е прибрала.
— Ако не е, вината ще е на Сажда — отвърнах аз. После в мен се обърна нещо и ме заболя. За миг дъхът ми секна. Замислих се, но причината ми убягваше. Не исках да я търся, но знаех, че трябва да го направя. Все едно че преследваш мечка. Когато се приближиш до нея, тя се обръща и се опитва да те удари с лапа. Ала въпреки това нещо ме накара да го направя. Дълбоко си поех дъх и го изпуснах. Отново напълних гърдите си.
Бърич мълчаливо чакаше до мен.
„Ти си вълк, братко. Бягай, това ще те нарани“ — предупреди ме Нощни очи.
Отскочих.
Бърич закрачи из стаята като ругаеше и остави кашата да загори. И все пак трябваше да я изядем — нямаше нищо друго.
Бърич ме тормозеше.
— Спомняш ли си — питаше постоянно. Не ме оставяше сам. Изреждаше ми разни имена и ме караше да се опитам да кажа какви са. Понякога познавах по нещо.
— Жена — отвърнах, когато той каза „Търпение“. — Жена в стая с растения. — Бях опитал, но той ми се ядоса.
Ако нощем успеех да заспя, сънувах. Сънища с мъждукаща светлина, танцуваща по каменни стени. И очи до прозорче. Сънищата ме смазваха и ми пречеха да дишам. Ако имах достатъчно дъх, за да изкрещя, се събуждах. Понякога минаваше много време. Бърич също се сепваше и грабваше дългия нож от масата.
— Какво има, какво ти е — питаше ме той. Но аз не можех да му отговоря.
Беше по-добре да спя през деня, навън, където миришеше на трева и пръст. Тогава не идваха сънищата за каменната стена. Идваше една жена и нежно се притискаше към мен. Ухаеше на цветя и устата й имаше вкус на мед. Усещах болката от тези сънища, когато се събуждах и виждах, че тя завинаги си е отишла, взета от друг. Нощем седях и се взирах в огъня. Опитвах се да не мисля за студените каменни стени, за плачещите тъмни очи и за сладката уста, натежала от горчиви думи. Не спях. Не смеех дори да легна. Бърич не ме насилваше.
Един ден дойде Сенч. Брадата му бе станала дълга и носеше широкопола шапка, но въпреки това го познах. Бърич го нямаше, но аз го пуснах вътре. Не знаех защо е дошъл.
— Искаш ли бренди — попитах го, като си мислех, че това е причината за посещението му. Той се вгледа в мен и почти се усмихна.
— Фиц? — Сенч поклати глава и се втренчи в лицето ми. — Как си?
Не знаех отговора на този въпрос, затова просто продължих да го наблюдавам. След малко той постави котлето на огъня и започна да вади разни неща от раницата си. Носеше ароматен чай, сирене и пушена риба. И пакетчета с билки, които нареди на масата. И една кожена кесия. В нея имаше голям жълт кристал, колкото дланта му. На дъното на раницата видях плитка паница със синя глазура отвътре. Когато Бърич се върна, той я беше извадил на масата и я бе напълнил с бистра вода. Бърич беше ходил на риба. Носеше шест нанизани през хрилете. Бяха от потока, не от океана. Хлъзгави и лъскави. Вече ги бе изкормил.
— Вече сам ли го оставяш — попита Сенч, след като се поздравиха.
— Налага се. Нали трябва да ходя за храна.
— Значи му имаш доверие.
— Обучавал съм много животни. Да научиш някого да върши нещо не е все едно да му имаш доверие.
Бърич сготви рибата в тигана и я изядохме. И сиренето. И изпихме чая. После, докато аз миех съдовете, двамата седнаха да си поговорят.
— Искам да опитам с билките — каза Сенч. — Или с водата. Или с кристала. С нещо. Каквото и да е. Започвам да си мисля, че той не е… тук.