„Знам какво се опитваш да направиш. Искаш да ме напиеш. За да не мога да те отблъсквам. Няма да ти позволя.“ — Лицето ми бе мокро.
Бърич и Сенч ме гледаха.
— Никога досега не е плакал, когато се напие — отбеляза Бърич. — Поне аз не съм го виждал. — Като че ли го намираха за интересно.
„Кажи го. Кажи: «Искрен е жив». После ще те оставя на мира. Обещавам. Просто го кажи. Само веднъж. Ако искаш, можеш да го прошепнеш. Кажи го. Кажи го.“
Сведох очи към масата. И съвсем тихо казах:
— Искрен е жив.
— А? — Попита Бърич. Прекалено небрежно. И припряно се наведе към мен, за да напълни отново чашата ми. Бутилката беше празна. Отля ми от своето бренди.
Изведнъж го поисках. Заради самия мен. Вдигнах чашата и я изпих на един дъх. После се изправих.
— Искрен е жив. Студен е, но е жив. И няма какво повече да кажа. — Отидох при вратата, вдигнах резето и излязох в нощта. Не се опитаха да ме спрат.
Бърич имаше право. Всичко беше там, като песен, която често си слушал и не можеш да я изхвърлиш от главата си. Тя звучеше във всичките ми мисли и обагряше всичките ми сънища. Натрапваше ми се и не ми даваше мир. Пролетта преля в лятото. Стари спомени започнаха да се напластяват върху новите. Различните ми животи започнаха да се сливат. Имаше бели петна, но ставаше все по-трудно да не зная нещата. Имената и лицата отново придобиваха смисъл. Търпение, Лейси, Чевръстка и Сажда вече не бяха обикновени думи — в тях като камбани отекваха спомени и чувства.
— Моли — казах накрая. Бърич рязко ме погледна и едва не изпусна фино оплетената примка от животински черва, която приготвяше. Чух го да си поема дъх, сякаш се канеше да ми каже нещо, но той зачака да продължа. Аз мълчах. Затворих очи, затиснах ги с ръце и закопнях за забрава.
Често стоях до прозореца и се взирах навън. Нямаше нищо за гледане. Но Бърич не ми пречеше, нито ме караше да се връщам към задачите си, както преди. Един ден, докато зяпах буйната трева на ливадата, го попитах:
— Какво ще правим, когато дойдат пастирите? Къде ще живеем тогава?
— Помисли. — Той бе опънал на пода заешка кожа и я стържеше. — Пастирите няма да дойдат. Няма стада, които да водят на лятна паша. Повечето добитък отиде навътре в страната заедно със Славен. Той ограби всичко възможно от Бъкип. Готов съм да се обзаложа, че през зимата са заколили и последната овца в крепостта.
— Сигурно — съгласих се аз. И после нещо се разшава в главата ми, нещо по-ужасно от всичко, което знаех и не исках да си спомня. Това бяха всички неща, които не знаех, всички въпроси, които бяха останали без отговор. Излязох да се разходя по ливадата. Стигнах до потока и продължих надолу към мочурището, където растеше папурът. Набрах зелени стръкове, за да ги сложа в кашата. Отново знаех имената на всички растения. Не исках, но знаех кои могат да убият човек и как да ги приготвям. Всички някогашни знания си бяха на мястото и чакаха да се върнат в мен, независимо дали го исках.
Когато се прибрах с папура, Бърич вареше кашата. Оставих папура на масата и налях гърне вода от бурето. Докато миех стръковете, най-после попитах:
— Какво се случи? Онази нощ?
Той бавно се обърна и ме погледна, като че ли бях диво животно и можеше да ме уплаши с резките си движения.
— Коя нощ?
— Когато крал Умен и Кетрикен трябваше да избягат. Защо не приготви конете и колата?
— А, онази нощ. — Бърич въздъхна, сякаш си припомняше стара болка. И заговори съвсем бавно и спокойно, сякаш се боеше да не ме стресне. — Следяха ни, Фиц. През цялото време. Славен знаеше всичко. Не можах да измъкна и едно зрънце овес от конюшнята, та камо ли три коня, кола и муле. Навсякъде имаше фароуски стражници, които се преструваха, че са дошли да проверят празните ясли. Не посмях да дойда и да ти кажа. Затова накрая изчаках да започне празненството, докато Славен се короняса и реши, че е победил. Тогава се измъкнах и отидох за конете. Сажда и Дорест. Бях ги скрил в ковачницата, за да не може Славен да продаде и тях. После откраднах малко храна от стаята на ратниците.
— И кралица Кетрикен и шутът са избягали с тях. — Имената ми прозвучаха странно. Не исках да мисля за тях, изобщо не исках да си ги спомням. Когато за последен път го бях видял, шутът плачеше и ме обвиняваше, че съм убил краля му. Аз бях настоял да избяга, за да се спаси. Това не бе най-приятният прощален спомен за човек, когото бях наричал свой приятел.
— Да. — Бърич донесе гърнето с кашата на масата. — Сенч и вълкът ги доведоха при мен. Кракът ми… знаех, че няма да мога дълго да следвам конете, а препускането в това време ги беше уморило. Просто трябваше да ги оставя. — Мълчание. След малко той изръмжа. По-тихо от вълк. — Ако някога открия кой ни е предал на Славен…