Емилия Юлзари
Тропическият Сервантес на Латинска Америка
Не е пресилено твърдението, че изписаното за Габриел Гарсия Маркес — литературни анализи, критически статии, рецензии, монографии — надвишава многократно собственото му литературно творчество, само по себе си претърпяло безброй издания и преводи на десетки езици. И да се пише за този най-известен не само колумбийски, но и латиноамерикански писател става все по-трудно — човек трябва да изчете купища вестници и списания, та и цели книги, издадени в Испания и Франция, в СССР и Швеция, в Италия, САЩ и Латинска Америка — навсякъде по света, където литературата има свое място и мисъл. България не прави изключение в този списък, у нас са преведени, четени и високо ценени всички произведения на Гарсия Маркес — от ранните му разкази до последния роман „Любов по време на холера“. И ето, сега се запълва и единственото бяло петънце — романът „Хроника на една предизвестена смърт“.
Още с излизането си през 1981 г. този роман на световноизвестния колумбиец вдигна голям шум. По две причини — заради небивалия тираж на книгата, издадена едновременно в Испания, Колумбия, Мексико и Аржентина, и заради нарушеното от писателя литературно мълчание, обявено в знак на протест срещу кървавата диктатура на Пиночет. Но ако с това свое произведение авторът на „Сто години самота“ наруши обещанието си, то в никакъв случай не се дължи на промяна в политическите позиции. Още тогава Гарсия Маркес недвусмислено заяви: „Първото задължение на писателя революционер е да пише добре, да създава литература, която да ни помага в търсенето на нашата самобитност. Сега положението в Латинска Америка е такова, че ние, писателите, не можем да останем настрани от пряката борба…“
Казани по конкретен повод, тези думи на големия испаноамериканец не са загубили силата си, те са израз на едно гражданско и творческо верую.
„Хрониката“ не е политически роман. Не е и криминален — въпреки предизвестеното или, по-точно, непрестанно предизвестяваното убийство. Но на този въпрос ще се върнем по-късно.
И преди, и след излизането на творбата, авторът често е говорил за замисъла си и за неговото осъществяване. В книгата диалог „Мирис на гуаява“ на Плинио Апулейо Сото например Гарсия Маркес пояснява, че е чакал трийсет години, преди да напише този роман, защото „… когато това се случи, през 1951 г., фактите ме заинтригуваха не като материал за роман, а за репортаж. Но този жанр бе слабо познат по онова време в Колумбия, а аз бях провинциален журналист в местен вестник, който надали щеше да се заинтересува от случая. Започнах да обмислям историята като литературна няколко години по-късно, но винаги имах предвид, че за майка ми ще е неприятна дори мисълта да види толкова близки хора, сред тях и роднини, в една книга, написана от неин син. Истината е, че темата не ме завладя, докато не открих, след като го обмислях, дълги години, онова, което ми се струва главното — че двамата убийци не са искали да извършат престъплението и направили всичко възможно някой да ги спре, но не успели. В крайна сметка това е единственото наистина ново нещо, което се съдържа в тази драма, иначе доста обикновена за Латинска Америка. Другата причина за отлагането беше от структурен характер. Всъщност историята свършва почти двайсет и пет години по-късно, когато съпругът се връща при отблъснатата съпруга, но за мен винаги е било ясно, че краят на книгата трябва да представлява подробно описание на престъплението. Разрешението бе да вмъкна разказвач — за пръв път това съм аз самият, — който да може да се разхожда както си иска напред-назад в структурното време на романа. Или, след трийсет години открих нещо, което много често ние, писателите, забравяме: че най-добрата литературна формула винаги е истината…“
Далеч, не за пръв път Гарсия Маркес с такава настойчивост говори за истината, за достоверността, за действителността на Латинска Америка, или по-точно на Карибието — действителност, която той си е поставил за цел да отразява „скромно и колкото може по-добре“. В статията си „Още за литературата и действителността“ (1981 г.) той ни убеждава: „Родих се и отраснах на Карибското крайбрежие. Познавам го педя по педя, остров по остров, и може би оттам идва моето разочарование, че не ми се е случило и не съм направил нищо по-страшно от самата действителност. Най-доброто, което успях да направя, е да я пресъздам поетически, но в моите книги няма нито ред, чийто произход да не е действителен факт.“
Навярно никой не би съзрял в тези думи признак на творческо безсилие. По-скоро те изразяват онази дълбока и неразривна връзка със света и хората, която направи възможно явлението Маркес и явлението латиноамериканска литература.