Прави впечатление, че по подобен цикличен, повтарящ се до монотонност начин Маркес завършва отделните глави — най-често с извършеното престъпление: „Вече го убиха“; „Убиха Сантяго Насар!“; „После си влязъл в къщи през задната врата, която била отворена още от шест часа, и паднал ничком в кухнята“.
Много се е говорило за насилието като за една от константите в творчеството на Гарсия Маркес и на толкова други испаноамериканци. По думите на Марио Бенедети само в някои от разказите на Маркес има сцени на насилие. „Въпреки това — казва известният уругвайски литератор, — било като белег от миналото, било като заплаха от бъдещето, насилието винаги дебне под привидния покой на Макондо. И не е случайно, че в такава страна на насилието произведенията на Гарсия Маркес протичат в редките мигове на примирие…“
Но насилието наистина съществува: не толкова в кръвопролитната сцена на убийството, и по-късно на аутопсията, а по-скоро „дебне“ латентно в безотговорното безразличие към престъплението, извършено пред очите на всички и със знанието на всички, без никой да се намеси, за да го предотврати: „Убийците не чули виковете на цялото село, уплашено от собственото си престъпление.“ И ето че онова, което в началото на романа би могло да се приеме за предопределение и фаталност, в края се превръща в обвинение срещу всички, непроявили лична и колективна отговорност, затънали в едно отчуждение, чиито корени са дълбоко вродените предразсъдъци, а тъкмо те в края на краищата превръщат близнаците Викарио е едно двойно отражение на Чужденеца на Камю.
Макар че Гарсия Маркес подчертава неведнъж ролята си на разказвач, той не е единственият — в повествованието вземат участие като свидетели, очевидци, повече или по-малко осведомени разказвачи, още трийсетина действащи лица от общо осемдесетте — познато ни е влечението на Маркес към огромния брой персонажи („Сто години самота“, „Есента на Патриарха“), но за разлика от неизбродимите лабиринти на рода Буендия, утежнени от безкрайни подробности и обяснения, и от бароковата пищност на словото в „Патриарха“ тук срещаме кратка, но точна и ярка психологическа характеристика на героите.
„Хроника на една предизвестена смърт“ е роман репортаж, роман документ за „едно отмъщение в името на честта“, за една „смърт, която е трябвало да измие позора“. В него има елементи от документалния роман, от журналистиката. „Хроникьорът“ се връща след 23 години по родните места, среща се с очевидци, разговаря с хората от селото, опитва се да разгадае онова, което е останало неразгадано в протоколите на следствието и съда.
„В «Хрониката» — заяви Гарсия Маркес миналата година в едно интервю пред «Гасета де Куба» — се опитах да открия нещо средно между литературата и журналистиката.“ И по-нататък: „Неведнъж съм казвал, че книгата, която ми е донесла най-голямо удовлетворение, е «Няма кой да пише на полковника». Но след излизането на «Хроника на една предизвестена смърт» съм заявявал много пъти, че това е най-добрата ми книга. Не бива да се забравя, че този роман е написан най-малко двайсет години след «Полковника». Все на нещо се научава човек, когато пише повече време… «Хрониката» е изградена не върху отделни елементи от действителността, събрани от различни места или от различни ситуации. Това е цялостен епизод, взет от живота; това, което се разказва в «Хрониката», се е случило наистина. Единственото, което добавих, е литературната обработка.“
Всеизвестно е пристрастното отношение на Гарсия Маркес към журналистиката. Ето какво казва по този повод в същото интервю: „Винаги съм редувал литературата и журналистиката и винаги ме е занимавал въпросът за различията между тях. Тези различия съществуват, те са съвършено очевидни, но според мен те са и неоправдани, не би трябвало да ги има. И журналистиката, и литературата черпят от един и същ извор. Различават се само по методите на изображение, но в същността си си приличат. Та нали целта е една и съща — да се предаде нещо, да се разкаже, да се постигне убеждение. Тъй като съм се занимавал едновременно и с двете, винаги съм мечтал за сливането на тези професии. Мисля, че тъкмо това ми се удаде в «Хроника на една предизвестена смърт». Бих казал, че от журналистическа гледна точка това е репортаж, но «олитературен» репортаж, или, ако предпочитате — литературен репортаж. Не защото в него се съдържа по-голям процент действителност, а защото това е самата действителност, подложена на литературна обработка.“