И нека добавим тук, че все пак „Хрониката“ в никакъв случай не е само хроника, документ, репортаж. Тя е върховно постижение в изкуството да се разказва. Въпросът дали фактите са действителни или плод на авторовото въображение се измества от високото художествено майсторство, от талантливо изграденото повествование, оригиналния стил, вътрешния драматизъм, ярките образи.
Макар и различен от всички останали романи, и този си остава непогрешимо Маркесов. В него може да няма Макондо и Буендиевци, нито бездушни баби и красиви удавници, нито проливни библейски дъждове и полковници, напразно чакащи писма. Но в него има всичко онова, което направи Маркес безспорно литературно явление в световен мащаб, непоклатимо вкоренено в своята земя, в своето Карибие, творец, направил своята действителност и своята литература достояние на целия свят.
Някои може би ще понечат да направят сравнение между романа и филмовия вариант на Франческо Роси, показан и на нашите екрани. Винаги за едни романът ще е по-добър от филма и обратното. Но тук се налага да подчертаем нещо изключително важно за цялата Маркесова проза — магията на словото, която не може да се замени от никакъв филмов трик, от никакво режисьорско виждане или актьорско превъплъщение. Магията на словото може да се предаде единствено със слово и макар че не е прието преводачът да пише за това как е стигнал до едно или друго решение нека ни бъде позволено едно открехване на кухненската врата.
Маркес води повествованието в първо лице, но непрестанно вмъква допълнителна информация чрез други действащи лица — очевидци, свидетели, членове на семейството и т.н. Тъкмо тези, наричани от някои изследователи, „некомпетентни“ или „недостоверни“ сведения, подчертават признаваната и от автора неосведоменост, или по-просто казано — неговото отсъствие от сцената на действието. И ако това на испански сравнително трудно се долавя, тъй като целият разказ се води в широката гама на минало време, ето, че на български се яви едно чудесно решение — наличието на нашето ПРЕизказно наклонение, чрез което можем да предадем търсената от автора „некомпетентност“ на разказвача (разказвачите). Същността на това наше наклонение — да предава онова, което говорещият е научил косвено, от други лица — сякаш съдържа и замисъла на колумбийския писател да преразкаже чрез свидетелите на страшното престъпление оцелелите: факти от едно далечно минало. Но тук се появи и една трудност — в общия „минал“ поток да се „улавя“ всеки миг на авторовото отсъствие. Още в първото изречение — то е нещо като ключ: „В деня, в който щяха да го убият, Сантяго Насар станал в 5:30, за да посрещне парахода, с който пристигаше епископът“, Сантяго Насар „станал“, защото авторът не е присъствал при извършването на това действие, но „щяха да го убият“, а не „щели“, защото в деня на убийството разказвачът е бил в селото, макар и да не е присъствал на самото престъпление. Или в този случай българският език ни предостави възможност за езиков нюанс, какъвто в оригинала няма, и дано сме съумели да я използваме по най-добрия начин, за да оцени и нашият читател достойнствата на тази творба на колумбийския нобелист.
В живота на най-известния латиноамерикански писател има три константи — журналистиката, политиката и литературата. Като журналист той не е преставал да работи от младини до ден днешен. Като всеки писател, гражданин на своето време, той не може да бъде и никога не е бил аполитичен. Като белетрист Габриел Гарсия Маркес е явление, епоха в съвременната световна литература и нека завършим с най-точното и най-яркото определение за него, принадлежащо на Пабло Неруда: „Той е тропическият Сервантес на Латинска Америка.“