ТРОПИКА НА КОЗИРОГА
За книгата
Henry Miller
Tropic of Capricorn
Copyring © 1961 by Grove Press.lnc.
© Иван Киров, преводач, 1995
© Войчех Тодоров, фотограф, 1995
© Издателска къща „Петриков", 1995
Сканиране и корекции: Diltea, 2014
Веднага щом приключиш сметките си с този свят, всичко се случва с абсолютна сигурност, дори и в сърцето на хаоса. От самото начало не бе нищо друго освен хаос – само някаква течност, която ме обгръщаше, която вдишвах през хрилете си. В долните слоеве, където луната грееше меко и спокойно, беше леко и оплодородяващо, а над нея бе врява и раздор. Във всичко виждах тозчас противоположното, противоречието, а между реалното и нереалното – иронията, парадокса. Сам си бях най-лютия враг. Всичко, което исках да правя, можех със същия успех и да не го правя. Дори като дете, когато нищо не ми липсваше, аз исках да умра – исках да се предам, защото не виждах никакъв смисъл да се боря. Усещах, че нищо няма да се докаже, овеществи, добави или изгуби, ако продължа едно съществуване, за което не бях молил. Всички около мен бяха неудачници, а ако не бяха неудачници, бяха смешни и жалки. Особено преуспелите. Преуспелите ме отегчаваха до смърт. Бях състрадателен до глупост, но не състраданието ме направи такъв, а някакво напълно отрицателно качество, слабост, която разцъфваше при среща с човешкото нещастие. Никога не съм помагал някому с надеждата, че нещо ще се оправи. Помагах, защото бях безсилен да сторя друго. Да искаш да промениш състоянието на нещата, ми се струваше безсмислено. Бях убеден, че нищо не може да се промени, освен ако не се промени сърцето, а кой може да промени сърцата на хората? От време на време някой мой приятел се обръщаше към Бог – това ме караше да повърна. Имах толкова нужда от Бог, колкото Той от мен, а ако имаше Бог, казвах си аз, ще Го срещна спокойно и ще Го заплюя в лицето.
Най-досадно от всичко бе, че обикновено на пръв поглед хората ме приемаха за добър, мил, щедър, лоялен и верен човек. Може би притежавах тези добродетели, но вероятно това бе, защото бях безразличен. Можех да си позволя да съм добър, мил, щедър, лоялен и така нататък, тъй като не притежавах и капка завист. Завистта бе единственото нещо, на което не бях подвластен. Никога не съм завиждал на някой или на нещо. Напротив, винаги съм изпитвал жал към всички и всичко.
Сигурно от самото начало съм се тренирал никога да не искам нещо прекалено много. От самото начало бях независим, по един измамен начин. Нямах нужда от никого, защото исках да съм свободен – свободен да действам и да давам съгласно моментните ми прищявки. В мига, когато нещо се очакваше или искаше от мен, аз избягвах. Това бе формата, която моята независимост прие. С други думи, аз бях покварен, покварен от самото начало. Все едно майка ми ме бе кърмила с отрова и макар че бях отбит рано, отровата бе останала в организма ми. Дори когато тя ме бе отбила, изглежда съм бил напълно безразличен. Повечето деца се бунтуват или се преструват, че се бунтуват, а мен не ми пукаше. Още в пелени аз вече бях философ. Бях против живота, по принцип. Какъв принцип? Принципът на безсмислието. Всички около мен се бореха. Аз самият не направих каквото и да е усилие. Ако отстрани изглеждаше, че правя усилие, това бе, за да угодя на някой друг. В дъното на душата ми бе все едно. А ако ме попитате защо се е получило така, ще отрека всичко, защото съм роден проклет и инат и нищо на света не може да ме оправи. По-късно, когато пораснах, чух, че са видели голям зор, докато ме извадят от утробата на майка ми. Добре разбирам причината. Защо да мърдам от мястото си? За какво да излизам от едно приятно, топло място, от едно уютно убежище, където всичко ти се предоставя гратис? Най-ранните ми спомени са от студа, снега и леда в канавките, скрежа по прозорците, мраза на изпотените зелени стени в кухнята. Защо хората живеят в чуждоземни климати, в умерения пояс, както погрешно го наричат? Защото хората са по природа малоумни, по природа мързеливци, по природа страхливци. До десетата си година никога не бях осъзнавал, че има "топли" страни, места, където не трябва да изкарваш с пот насъщния, нито да трепериш и да се преструваш, че студът те тонизира и ободрява. Където има студ, там има хора, които се претрепват от работа и когато се сдобият с деца, ги учат на евангелието на труда – което всъщност не е нищо друго, а учението за инерцията. Нашите бяха чисти представители на северната раса, тоест пълни малоумници. Те поддържаха всички погрешни идеи, изказвани някога. Сред тях бе догмата за чистотата, да не споменавам праведността. Те бяха болезнено чисти. Но вътрешно воняха. Никога не бяха отваряли вратата, която води към душата, никога не бяха мечтали да скочат със затворени очи в мрака. След вечеря чиниите чевръсто се измиваха и се прибираха в шкафа. След като вестникът бе прочетен, той старателно се сгъваше и се слагаше на една лавица. След като дрехите се изперяха, те се гладеха, сгъваха и се прибираха в чекмеджетата на скрина. Всичко се правеше за утре, но утре никога не идваше. Настоящето бе мост, и застанали на този мост, те все още стенат, както стене целият свят, но никой от идиотите не се сеща да взриви моста.