В мига, в който отвореше очи, бе съвсем будна. Събуждаше се стресната и уплашена, като че ли гледката на света и човешките дреболии бе истински шок. Моментално се развихряше и се мяташе насам-натам като огромен питон. Това, което я дразнеше, бе светлината! Будейки се, ругаеше светлината, проклинаше блясъка на реалността. Стаята трябваше да се затъмни, свещите да се запалят, прозорците плътно да се затворят, за да не позволят на шума от улицата да проникне в стаята. Тя се мотаеше гола из стаята с виснала от устните ѝ цигара. Тоалетът ѝ бе дейност от изключителна важност.
Трябваше да се погрижи за хиляди малки детайли, преди да може дори да си наметне хавлия. Тя бе като спортист, приготвящ се за събитието на живота си. От корените на косата си, които изучаваше с изключително внимание, до формата и дължината на ноктите на краката, всяка част от анатомията ѝ бе щателно прегледана, преди да седне да закусва. Казах като спортист, но тя по-скоро бе механик, проверяващ изтребител преди изпитателен полет. Щом веднъж облечеше роклята си, тя бе готова за деня, за полета, който може би щеше да завърши в Иркутск или Техеран. На закуска щеше да се зареди с достатъчно гориво, за да изкара до края на деня. Закуската също се проточваше дълго – това бе единствената церемония за деня, в която тя се помайваше и разтакаваше. Всъщност проточваше се изнервящо дълго. Човек се чудеше дали изобщо някога ще тръгне, чудеше се дали не е забравила великата мисия, която всеки ден се бе заклела да изпълнява. Може би мечтаеше за пътя си, а може би изобщо не мечтаеше, а просто даваше време на функционалните процеси на великолепната си машина, така че щом веднъж се впусне напред, да няма връщане назад. Тя бе много спокойна и овладяна по това време на деня. Като огромна птица, кацнала на планинска канара, сънливо оглеждаща терена отдолу. Не от масата за закуска тя се спускаше, за да грабне плячката. Не, от ранноутринната си позиция тя политаше бавно и величествено, като синхронизираше всяко свое движение с пулса на мотора. Цялото пространство лежеше пред нея, посоката се определяше единствено от каприз. Тя бе почти олицетворение на свободата, ако не бе сатурновата тежест на тялото ѝ и ненормалният размах на крилете ѝ. Колкото и уравновесена и уверена да изглеждаше, в мига на излитане човек усещаше ужаса, който мотивираше ежедневния полет.Тя бе покорна на съдбата си и в същото време гореше от желание да я превъзмогне. Всяка сутрин се издигаше високо от гнездото си, като от някой хималайски връх. Изглежда винаги насочваше полета си към някой некартографиран район, в който, ако всичко вървеше добре, тя щеше завинаги да изчезне. Всяка сутрин тя понасяше със себе си гази отчаяна, сетна надежда. Тя тръгваше със спокойно, мрачно достойнство като човек, готов да се спусне в гроба. Тя никога не кръжеше над гнездото, никога не хвърляше поглед назад към онези, които бе изоставила. Нито пък оставяше и трошичка от личността си зад себе си. Издигаше се във въздуха с цялото си имущество, с всички улики, които можеха да послужат като доказателство за съществуването ѝ. Тя дори не оставяше зад себе си диханието на въздишка, нито пък нокът. Съвършено изчезване, каквото би могъл да извърши Дяволът по някакви негови си причини. Човек биваше изоставен с огромна празнина в ръце. Човек бе напуснат, не само напуснат, но предаден, нечовешки предаден. Нямаше желание да я задържи или да я извика да се върне. Човек бе оставен с проклятие на устните си, с черна омраза, която помрачаваше целия му ден. По-късно, разхождайки се из града, вървейки бавно като истински пешеходец, пълзейки като червей, човек събираше слухове за драматичния ѝ полет. Бяха я видели да кръжи над определена точка, бе се спуснала тук или там по неизвестни причини, другаде бе завила рязко, бе преминала като комета, бе изписала букви от дим във въздуха и така нататък. Всичко, което вършеше, бе тайнствено и вбесяващо, очевидно без цел. Напомняше на символичен и ироничен коментар върху човешкия живот, върху поведението на мравкоподобното същество човек, погледнато от друго измерение.