Между времето, когато отлиташе, и времето, когато се връщаше, аз живеех пълноценен шизофреничен живот. Това не бе вечност, която изтичаше, защото някак си вечността има ,, нещо общо с мира и победата, това е нещо, направено от, човека, нещо припечелено – не, аз изживях антракт, в който всеки косъм побелява до корен, в който всеки милиметър кожа сърби и пари, докато цялото тяло се превръща в жива рана. Виждах се седнал на маса в тъмното, ръцете и краката ми бяха придобили гигантски размери, все едно бях обхванат от внезапен елефантизъм. Чувам как кръвта се втурва към мозъка и тупти в тъпанчетата като хималайски дяволи с парни чукове. Чувах ударите на огромните ѝ крила дори в Иркутск, знам, че тя се изтласква все по-нагоре, все по-далеч, отвъд обсега ми. В стаята е така тихо и така ужасяващо празно, че аз крещя и вия, просто за да чувам нещо, малко човешки звук. Опитвам се да стана от масата, но краката ми са така натежали, а ръцете ми са се превърнали в безформените стъпала на носорог. Колкото по-тежко става тялото ми, толкова по-лека е атмосферата в стаята. Ще се разраствам, докато не запълня стаята с една солидна маса от втвърдено желе.
Ще запълня дори пукнатините в стената. Ще прорасна през стената като паразитно растение и ще се разпростирам, докато цялата къща не заприлича на неописуема бъркотия от плът, косми и нокти. Знам, че това е смърт, но съм безсилен да убия това знание или може би знаещия. Някаква малка частица от мен е жива, някаква прашинка съзнание упорства, и както безжизненият труп набъбва, това пламъче живот става все по-силно и по-силно и засиява у мен като студения блясък на скъпоценен камък. Осветява цялата лепкава каша, така че аз съм гмуркач с факла в тялото на мъртво морско чудовище. С някакво тънко, скрито влакънце аз все още съм свързан с живота над дълбините, но той е така далеч, този горен свят, и тежестта на трупа така огромна, че дори ако бе възможно, щеше да ми отнеме години да достигна повърхността. Въртя се в мъртвото си тяло, изучавам всяко кътче и пукнатина в гигантската му безформена маса. Едно безкрайно изследване, защото от безспирния растеж цялата топография се променя, размества се и мърда като горещата вулканична магма. Нито за миг няма твърда земя, нито за миг нищо не остава неподвижно и разпознаваемо. Това е растеж без следи, пътешествие, в което крайната цел се променя с най-малкото движение или потръпване. Това е онова нескончаемо изпълване на пространството, което убива всякаква представа за време и пространство. Колкото повече тялото се увеличава, толкова по-мъничък става светът, докато накрая чувствам, че всичко се е концентрирало върху главата на карфица. Въпреки непостоянството на тази огромна мъртва маса, в която съм се превърнал, усещам, че това, което я поддържа, светът, от който тя израства, е не по-голям от главата на карфица. Сред мръсотията, в самото сърце и воденичка на смъртта, усещам семето, чудния, безкраен лост, който крепи света. Аз съм се разлял над света като сироп и неговата празнота е ужасяваща, но няма как да се изтръгне семето – семето се е превърнало във възел леден огън, който фучи като слънцето в огромната кухина на мъртвия труп.
Когато великата граблива птица се върне, изтощена от полета си, тя ще ме открие тук сред моето небитие, мен, безсмъртния шизофреник, пламтящо семе, скрито в сърцето на смъртта. Всеки ден тя мисли как да намери друг начин на препитание, но няма друг, само това вечно семенце светлина, което, умирайки всеки ден, аз преоткривам за нея. Лети, о, хищна птицо, лети до границите на вселената! Тук твоята храна тлее в ужасяващата празнота, която си създала! Ти ще се върнеш, за да загинеш в черната дупка. Ще се връщаш отново и отново, защото нямаш крила, които могат да те отнесат извън света. Това е единственият свят, който можеш да обитаваш, тази змийска гробница, където властва тъмнината.