И внезапно, без каквато и да е причина, когато си помислях как се връща в гнездото, си спомням една неделна сутрин в малката стара къща до гробището. Спомням си как седях пред пианото по нощница и натисках педалите с боси крака, а в съседната стая възрастните се търкаляха още в леглата. Стаите се отваряха една в друга като телескоп, като в добрите стари американски железопътни апартаменти. В неделя сутрин човек се излежаваше в леглото, докато не му се прищеше да закрещи от благополучие. Към единайсет нашите тропаха по стената, за да отида и да им посвиря. Аз влизах с танцова стъпка в стаята като братя Фрателини, така преизпълнен с жар и добро настроение, че можех да се издигна като кула до най-високия клон на дървото на небето. Можех да правя всичко сам като в същото време бях гъвкав като пантера. Старецът ми ме наричаше "Лъчезарния Джим", защото бях изпълнен със сила, изпълнен с жизненост и енергия. Първо правех няколко премятания на килима пред леглото им, а след това запявах на фалцет, опитвайки се да имитирам вентрилоквистка кукла. След това изтанцувах няколко леки, гротескни стъпки, за да покажа откъде духа вятърът, и фър като перо се озовавах върху столчето на пианото и засвирвах етюд. Винаги започвах с Черни с цел да позабавя същината на представлението. Баща ми мразеше Черни, а също и аз, но Черни бе plat du jour[22] в програмата по онова време и така, свирех Черни, докато пръстите ми не станеха гъвкави като гума. По един странен начин Черни ми напомня за огромната пустота, която ме , споходи по-късно. Каква скорост развивах само, прикован към столчето на пианото. Бе все едно да изгълташ цяло шише тонизиращо лекарство на една глътка и да те вържат с каиши за леглото. След като изсвирех деветдесет и осем етюда, бях готов да поимпровизирам. Обикновено хващах шепа акорди и бомбардирах пианото от единия край до другия, а след това сърдито променях тоналността в "Изгарянето на Рим" или в .Състезанието с колесници на Бен Хур", които всички харесваха, защото бяха неразбираем шум. Дълго преди да прочета Tractatus Logico-Philosophicus на Витгенщайн, аз композирах музика към него, в тоналност от лаврово дърво. Тогава бях дълбоко ерудиран по въпросите на науката и философията, история на религиите, дедуктивната и индуктивната логика, на чернодробомантиката, на формата и тежестта на черепа, на фармацията и металургията, на всички безполезни клонове на познанието, които причиняват лошо храносмилане и меланхолия преждевременно. Тази повръщня от ученост вреше в червата ми през цялата седмица и чакаше да дойде неделя и да бъде превърната в музика. Между "Среднощния вой на пожарните сирени" и Marche Militaire[23] аз получавах вдъхновение, което щеше да разруши всички съществуващи форми на хармония и създаваше моята собствена какофония. Представете си Уран в благоприятно положение спрямо Марс, спрямо Меркурий , спрямо луната, спрямо Юпитер, спрямо Венера. Трудно е да си го представим, защото Уран функционира най-добре, когато е неблагоприятно разположен, когато е "засегнат", така да се каже. Все пак тази музика, която извличах от пианото в неделя сутрин, музиката на благополучното и преситено отчаяние, бе родена от един нелогично благоприятно разположен Уран, здраво закотвен в Седмия небесен дом. Тогава не го знаех, не знаех, че Уран съществува, и слава Богу, че тогава бях невежа. Но сега разбирам, защото това бе несигурна радост, фалшиво благополучие, разрушително огнено творение. Колкото по-голяма бе моята еуфория, толкова по-спокойни ставаха хората. Дори сестра ми, която бе слабоумна, утихваше и се вглъбяваше. Съседите заставаха под прозореца и слушаха и от време на време чувах как избухват аплодисменти, а след това бам! щрак! отново избухвах като ракета: етюд №9471/2. Ако се случеше да зърна хлебарка да пъпли по стената, бях блажен – това ме водеше без всякакви модулации към Опус Изит на моя печално нащърбен хармониум. Една неделя, ей така, композирах най-прекрасното скерцо, което можете да си представите – на една въшка.
Беше пролет и всички бяхме подложени на сярно лечение. Цяла седмица – бях чел задълбочено Дантевия "Ад" на английски. Неделята дойде като затопляне, птиците така полудяха от внезапната жега, че излитаха и влитаха през прозореца, незасегнати от музиката. Една от немските ни роднини, която приличаше на активна лесбийка, току-що бе пристигнала от Хамбург или Бремен. Самата ѝ близост бе достатъчна да ме вбеси. Тя обичаше да ме гали по главата и да ми казва, че ще стана новия Моцарт. Аз мразех Моцарт и все още го мразя и за да ѝ отмъстя, свирех лошо, свирех всички фалшиви ноти, които знаех. И тогава се появи малката въшка, както казах, истинска въшка, която се бе заровила в зимното ми бельо. Извадих я нежно и я поставих върху един черен клавиш. А след това започнах да танцувам жига около нея с дясната си ръка. Шумът вероятно я оглуши. Тя като че ли бе хипнотизирана от тази чевръста пиротехника. Този подобен на транс шемет накрая ме изнерви. Реших да приложа хроматичната гама и стоварих средния си пръст с все сила върху нея. Улучих я, но така силно, че остана залепена за пръста ми. Това ме разболя от хорея. Тогава започна скерцото. Това бе потпури[24] от забравени мелодии, подсолени с алое и сок от бодливо прасе, изсвирени понякога на три клавиша едновременно и винаги връткащи се като валсуваща мишка около непорочното зачатие. По-късно, когато чух Прокофиев, разбрах какво му се бе случило. Разбрах Уайтхед[25] и Ръсел, и Джийнс[26], и Едингтън[27] и Рудолф Ойкен[28], и Фроберниус, и Линк Гилеспи?
24
потпури: от фр. pean pourrie (гнила кожа) – композиция съчетаваща множество известни мотиви
25
Алфред Уайтхед (1861-1947) – английски математик и философ, работил заедно с Бертранд Ръсел върху Principia Mathematica.
27
Сър Артър Едингтън (1882-1944) – английски астроном и физик, допринесъл за създаването на Общата теория на относителността на Айнщайн.