Разбрах защо, ако не бе имало биномна теорема, човекът щеше да я измисли. Разбрах защо съществуват електричеството и сгъстеният въздух, да не говорим за ваните "Спрудел" и пакетите "Фанго". Разбрах много ясно, трябва да споделя, че човек има мъртва въшка в кръвта си и че когато ѝ подадат симфония или фреска, или силен експлозив, ти всъщност получаваш ефекта на ипекакуана, който не е включен в предопределената програма. Също така разбрах защо не станах , музикантът, който бях. Всички композиции, които бях създал в главата си, всички тези лични и артистични прослушвания, до които бях допуснат, благодарение на света Хилдегард или света Бриджит, или Хуан де ла Круз, или Бог знае кой, бяха написани за бъдните векове, векове с по-малко инструменти, по-силни пипала и по-силни тъпанчета. Трябваше да бъде изживяно едно друго страдание, преди да може да бъде оценена подобна музика. Бетовен бе оградил новата територия – човек осъзнава нейното присъствие, когато той изригне, когато се снижи до самата сърцевина на своята тишина. Това е царство на нови вибрации – за нас само неясна мъглявина, защото трябва тепърва да минава отвъд нашата представа за страдание. Все още ни предстои да преглътнем този мъгляв свят, родилните му мъки, ориентацията му. Бе ми позволено да чуя невероятна музика, изтегнал се доволно и безразличен към мъката около мен. Чувах бременността на новия свят, шума на придошли реки, проправящи си път, звука на търкането и стърженето на звездите, на фонтани, задръстени от блестящи скъпоценни камъни. Музиката все още се ръководи от старата астрономия, тя е продукт на оранжерия, панацея за мирова скръб. Музиката все още е противоотровата за безименното, но това все още не е музика. Музиката е планетарен огън, неподчинимото, което всякога е достатъчното. Написаното върху дъската от боговете, абракадабрата, която и учените и невежите объркваха, защото полуоста се е откачила. Погледни към вътрешностите, към неутешимото и неизбежното! Нищо не е предопределено, нищо не е решено и приключено. Всичко, което става, цялата музика, цялата архитектура, законите, управлението, всяко изобретение, всяко откритие – всичко това са етюди за скорост в тъмното, Черни с главно Р, яхнал бесен бял кон в бутилка клей.
Една от причините, поради които не стигнах доникъде с гадната музика, е, че винаги я смесвах със секса. Щом изсвирех някоя песен, пичките се лепяха по мен като мухи. Първо, това бе преди всичко грешка на Лола. Лола бе първата ми учителка по пиано. Лола Нисен. Името ѝ звучеше смешно и това бе типично за квартала, в който тогава живеехме. Звучеше като воняща херинга или червива путка. Честно казано, Лола не бе точно красавица. Приличаше донякъде на калмик или на чинук, с жълтеникав цвят на кожата и жлъчни очи. Имаше бенки и брадавици, да не говорим за мустаците. Това, което ме възбуждаше обаче, бе нейната косматост. Тя притежаваше прекрасна дълга лъскава черна коса, която кипреше на букли, които вървяха надолу и нагоре по монголоидния ѝ череп. На тила си тя я вързваше на змиеподобен кок. Винаги закъсняваше, тъй като бе съвестен идиот, и когато пристигаше, аз винаги бях малко изнервен от мастурбиране. Щом заемеше стола до мен, аз отново се възбуждах, по причина на вонящия парфюм, с който се пръскаше под мишниците. През лятото носеше дрехи с широки ръкави и можех да видя кичурите валма под мишниците ѝ. Видът им ме подлудяваше. Представях си, че има косми навсякъде, дори в пъпа. А това, което исках, бе да се заровя в тях, да ги захапя. Можех да изям космите на Лола като деликатес, стига да имаше малко плът, прикачена за тях. Та така, тя бе космата, това исках да кажа, и бидейки космата като горила, тя отклоняваше мислите ми от музиката и ги насочваше към путката си. Така копнеех да ѝ видя путката, че най-накрая един ден подкупих по-малкия ѝ брат, за да ме пусне да я видя, докато се къпе. Беше по-прекрасно дори отколкото си го бях представял. Тя имаше вълна, която стигаше от пъпа до чатала, невероятни дебели валма, като от дебела, ръчно плетена вълна. А когато мина по нея със сапунената гъба, едва не припаднах. Следващия път, когато дойде за урок, оставих две от копчетата си на дюкяна разкопчани. Тя изглежда не забеляза нищо нередно. Следващия път оставих целия си дюкян отворен. Този път чатна. Каза: