Ако имаше парти, трябваше да оставя ебаната музика да тече. За мен това бе като да си увия кура в носна кърпа и да го метна на рамо. През време на ваканцията, във ферма или хан, където винаги имаше изобилие от путки, музиката имаше необикновен ефект. Ваканциите бяха време, което очаквах през цялата година, не толкова заради путките, а защото това означаваше безделие. Щом веднъж свалях хомота, се превръщах в клоун. Бях така преизпълнен с енергия, че ми се щеше да изскоча от кожата си. Спомням си едно лято в Катскилите срещнах момиче на име Франси. Тя бе красива и похотлива, със здрави шотландски цици и ред равни бели зъби, които бяха ослепителни. Започна в реката, където се къпехме. Държахме се за лодката и едната ѝ цица изскочи от банския. Аз извадих и другата, а след това ѝ свалих презрамките. Тя игриво се гмурна под лодката, а аз я последвах, и когато излезе да си вземе въздух, ѝ свалих целия гаден бански и тя заплува като русалка, големите и здрави цици, които подскачаха като набъбнали коркови тапи. Аз се отървах от банските си и се заиграхме като делфини край борда на лодката. След малко пристига приятелката ѝ в едно кану. Тя е доста едро момиче, ягодова блондинка с ахатови очи и цялата в лунички. Доста се шокира, като ни видя така, но скоро я катурнахме от кануто и я съблякохме. Тримата играехме на гоненица под водата, обаче бе трудно да направиш нещо, защото бяха хлъзгави като змиорки. Като ни писна, изтичахме до малката къщичка, която служеше за съблекалня, сред полето, като изоставена караулка. Носехме си дрехите и щяхме да се облечем в къщичката. Беше ужасно горещо и знойно, небето се покри с буреносни облаци. Агнес, приятелката на Франси, бързаше да се облече. Почваше да я хваща срам, че седи пред нас гола. Франси, от друга страна, изглежда изобщо не се притесняваше. Седеше на пейката, кръстосала крака и пушеше цигара. Както и да е, когато Агнес навличаше блузата си, проблясна светкавица и последва ужасяващ трясък. Агнес изпищя и изпусна блузата си. Последва друга светкавица и непосредствено застрашителният гръм. Въздухът около нас посиня и мухите започнаха да хапят и ни сърбеше и ние се чувствахме нервни и леко паникьосани. Особено Агнес, която я беше страх от гръмотевиците и още повече я беше страх, че ще я намерят мъртва заедно с още двама чисто голи. Искаше да си вземе дрехите и да изтича до къщата, така каза. И точно когато ни сподели това, започна да вали, из ведро. Мислехме, че ще спре след няколко минути и затова стояхме така голи, забили поглед в забулената от влага река през открехнатата врата. Като че ли валяха камъни, а светкавиците безспирно ни засипваха. Сега бяхме наистина уплашени и в пълно недоумение какво да правим. Агнес кършеше ръце и се молеше на глас. Приличаше на карикатура на Джордж Грос, изкривена видиотена кучка с молитвена броеница около врата и жълтеница в добавка. Мислех, че ще припадне. Внезапно ми хрумна блестящата идея да изиграя боен танц под дъжда – за да ги поразсея. Изскачам навън, за да започна моя танц, когато светкавица разцепва едно не особено отдалечено дърво. Така се изплашвам, че изгубвам и ума и дума. Винаги когато се уплаша, се смея. Започнах да се смея, див, смразяващ кръвта смях, който кара момичетата да пищят. Когато ги чувам да крещят, не знам защо, но си спомням за упражненията за бързина и тогава усетих, че стоя в пустош и наоколо въздухът е синкав, а дъждът рисува студено-топли татуировки по нежната ми плът. Всичките ми усещания са събрани на повърхността на кожата, под най-горния слой кожа аз бях празен, лек като перо, по-лек от въздуха, или от пушека, или от талка, или от магнезия, или каквото там искате. Внезапно аз бях Чипеуа и отново клавишът от лаврово дърво и изобщо не ми пукаше дали момичетата крещят или припадат, или се насират в гащичките си, които и без това нямаха. Гледайки към лудата Агнес с молитвената броеница около врата и шкембака ѝ, посинял от страх, ми дойде идея да изиграя светотатствен танц, с една ръка хванал ташаците си, а другата вдигнал подигравателно към светкавиците и гръмотевиците. Дъждът бе студен и жегващ и тревата като че ли бе изпълнена с пеперуди. Подскачах като кенгуру и крещях, колкото глас имах:
– О, Боже, ти жалко старо копеле, спри тези шибани светкавици или иначе Агнес ще спре да вярва в теб! Чуваш ли ме бе, кур сплескан, спри тези глупости... защото Агнес ще откачи... Хей, глух ли си бе?
Бръщолевейки безспир подобни предизвикателни тъпотии аз танцувах около къщичката, рипах като газела и ревях най-ужасните клетви, които можех да измисля. Когато блеснеше светкавица, скачах още по-високо, а когато треснеше гръм, ревях като лъв, а след това правех циганско колело, търкалях се като вълче в тревата, дъвчех тревата и я плюех, блъсках с юмруци по гърдите си като горила и през цялото време виждах етюдите на Черни, легнали върху пианото, бялата страница, изпълнена с диези и бемоли, и шибания идиот, мисля си аз, си представя, че това е начинът да боравиш с добре темперирано пиано. И тогава внезапно се сетих, че Черни вече трябва да е на небето и сега ме гледа и затова го наплюх, като пратих слюнката колкото мога по-високо и когато отново гръмна, изревах: