– Черни, копеле недно... Дано там горе някоя гръмотевица ти откъсне ташаците... Дано да си глътнеш уродливата опашка и да се задушиш... чуваш ли ме... скапаняк?
Но въпреки всичките ми добронамерени усилия, Агнес все повече обезумяваше. Тя бе тъпа ирландска католичка и никога не бе чувала да се говори така на Бог. Внезапно, както танцувах зад къщичката, тя хукна към реката. Чух Франси да вика:
– Върни я! Тя ще се удави! Върни я! – хукнах след нея, дъждът все така се лееше и аз ѝ крещях да се върне, но тя бягаше сляпо, все едно обладана от дявола, а когато стигна до ръба на водата, се гмурна и заплува към лодката. Последвах я и стигнахме до борда на лодката. Беше ме страх, че ще я преобърне, затова я хванах през кръста с една ръка и започнах да ѝ говоря кротко и успокоително, все едно говорех на дете.
– Махни се от мен – каза тя. – Ти си атеист!
Господи, щях да припадна, така се изумих, като го чух това, тъй значи? Цялата тази истерия само защото обиждам всемогъщия Бог. Прищя ми се да ѝ фрасна един по лицето, за да я върна в нормално състояние. Обаче ние бяхме затънали до ушите и ме бе страх, че ще направи нещо безумно, че ще обърне лодката над главите ни, ако не подходя правилно. И за това се престорих, че ужасно съжалявам и че всъщност не мисля и една дума от това, което съм казал, че съм бил уплашен до смърт и така нататък и докато ѝ говорех така нежно и успокоително, плъзнах ръката надолу от кръста ѝ и нежно загалих задника ѝ. Точно това и искаше. Говореше ми лигаво за това каква добра католичка е, как се опитвала да не съгрешава, и може би бе така потънала в това, което говореше, че не усещаше какво правя, но все едно когато пъхнах ръка в чатала ѝ и ѝ наговорих най-красивите неща, които се сетих за Бог, за любовта, за ходенето на църква и изповедта и разни такива тъпотии, тя трябва да е почувствала нещо, защото бях наврял трите си пръста в нея и ги мърдах като крачката на пияна хлебарка.
– Прегърни ме, Агнес – казах аз тихо, като измъкнах ръката си и я придърпах към мен, така че да мога да сложа краката си между нейните...
– Това е... това е моето момиче... спокойно... скоро ще спре.
И като продължих да говоря за църквата, за изповедта, за Бог, любовта и цялата тази гадост, успях да ѝ го вкарам.
– Толкова си добър с мен – каза тя, все едно не знаеше, че хуят ми е в нея. – Съжалявам, че се държах като глупачка.
– Знам, Агнес, няма нищо... Прегърни ме по-силно... Да, да, така,
– Страхувам се, че лодката ще се преобърне – казва тя, като прави всичко възможно да държи гъза си в удобно положение, като гребе с дясната си ръка.
– Най-добре да се връщаме на брега – казвам аз и понечвам да се отделя от нея.
– Не, не ме оставяй – казва тя и се вкопчва в мен. – Не ме оставяй, ще се удавя.
Точно тогава до брега дотичва Франси.
– Бързо – говори Агнес, – побързай... ще се удавя.
Франси бе свястна, трябва да отбележа. Определено не бе католичка и ако имаше някакъв морал, той бе влечугоподобен. Тя бе от онези момичета, които са родени да се ебат. Тя нямаше цели, нямаше големи желания, не проявяваше ревност, не страдаше, бе винаги весела и бе неглупава. Вечер, когато седяхме на верандата и разговаряхме в тъмното с гостите, тя сядаше в скута ми, като не носеше нищо под роклята си, и аз си го вкарвах, както се смеехме и си говорехме с другите. Мисля, че би го направила и пред папата, ако ѝ се отдаде случай. В града, когато ходех у тях, тя правеше същия номер пред майка си, чието зрение за щастие с течение на времето бе отслабнало. Ако танцувахме някъде и тя много се възбудеше, ме завличаше в някоя телефонна кабина и откачалката наистина говореше с някой, докато се чукахме, някой като Агнес например. Изглежда изпитваше специално удоволствие, като го правеше под носа на хората. Казваше, че е по-забавно, ако не го правиш прекалено сериозно. В натъпканото метро на връщане от плажа, да кажем, тя извърташе полата си така, че цепката да дойде отпред, хващаше ръката ми и я поставяше право върху путката си. Ако влакът бе много пълен и ние бяхме заклещени в някой ъгъл вадеше кура ми и го държеше в двете си длани, все едно бе птичка. Понякога, като се заиграеше, окачваше чантата си на него, като да докаже, че няма никаква опасност. Другото при нея бе, че не се преструваше, че аз съм ѝ единственият. Дали ми казваше всичко, не знам, но определено ми казваше доста. Разказваше ми за историите си, захласвайки се от смях, докато ми се качваше, когато бях вътре или тъкмо преди да се изпразня. Разказваше ми как го правят, колко са им големи или малки, какво казват, когато се възбудят и така нататък, като не изпускаше и най-малкия детайл, все едно щях да пиша наръчник по въпроса. Нямаше никакво усещане, че в тялото ѝ има нещо свещено или пък в чувствата ѝ, или пък в каквото и да е, свързано с нея.