Знаех много добре какво има предвид. Той бе един от най-старите ми приятели и бе най-опакото копеле, което познавах. Инат не бе думата за него. Той бе като муле – дебелоглав шотландец. А баща му бе още по-зле. Когато двамата се разгневяха, гледката бе забележителна. Старецът танцуваше, буквално танцуваше от ярост. Ако майката се намесеше, със сигурност получаваше бушон по окото. Редовно го изгонваха от къщи. И той си тръгваше с всичките си вещи, включително и с мебелите, включително и с пианото. След около месец се връщаше, защото вкъщи винаги му прощаваха. И после някоя вечер се прибираше пиян с жена, която бе забърсал отнякъде, и лудницата отново започваше. Като че ли не бяха толкова против това да си доведе момиче, което да остане цяла нощ, възразяваха срещу наглостта му да поиска майка му на сутринта да им сервира закуска в леглото. Ако майка му се опиташе да му се скара, той я срязваше, като ѝ казваше:
– Какво се опитваш да ми кажеш? Никога нямаше да се омъжиш, ако не бе забременяла.
Старата жена кършеше ръце и нареждаше:
– Какъв син! Какъв син! Господи, какво съм направила да ме накажеш с такъв син?
При което той отбелязваше:
– О, стига толкова! Ти си просто една стара кранта!
Сегиз-тогиз сестра му се опитваше да изглади нещата:
– Господи, Уели – казваше тя, – не е моя работа, но не можеш ли да говориш малко по-почтително с майка си?
Тогава Макгрегър я караше да седне на леглото и я увещаваше тя да донесе закуската. Обикновено трябваше да пита своята съкреватница как се казва, с цел да я представи на сестра си.
– Тя не е лошо момиче – казваше той, – единственият свестен човек в това семейство... Виж сега, Сис, донеси нещо за хапване, а? Вкусен бекон с яйца, к'во ще кажеш? Бащата тук ли е? А в к'во настроение е? Ще ми се да взема няколко долара назаем. Опитай се да ги изврънкаш, моля те?Ще ти взема нещо хубаво за Коледа.
Тогава, все едно всичко е решено, той отгръщаше завивките и откриваше момата до него.
– Виж, я, Сис, нали е красива? Виж какъв крак! Трябва да си намериш мъж... Много си мършава. А Патси, сигурен съм, че не трябва да проси, за да си го намери, а, Патси? – и той звънко я плясваше по хълбока.
– А сега изчезвай, Сис, искам кафе... и не забравяй – беконът да е хрупкав! Да не вземеш от онзи купешки бекон... Взе – ми нещо специално. И побързай.
Това, което харесвах у него, бяха слабостите му. Като всички хора, които обичат да налагат волята си, той бе пълен плазмодий отвътре. Нямаше нещо, което да не направи от слабост. Винаги бе много зает и всъщност никога нищо не вършеше. И винаги се ровеше в нещо, винаги се опитваше да усъвършенства мозъка си. Например вземаше двутомен речник и всеки ден откъсваше по една страница, която съвестно и богоговейно четеше на отиване и на връщане от службата си. Главата му бе пълна с факти и колкото по-нелепи бяха, толкова по-голямо удоволствие му доставяха. Като че ли бе решил да докаже на всички, че животът е фарс, че не си заслужава да се играе играта, че едно нещо отменяше друго и така нататък. И той и израснал в Норт Сайд и това бе една от причините, поради която го харесвах. Начинът, по който говореше с ъгълчето на устата си, например нахаканият маниер, който възприемаше, когато говореше с ченге, начинът, по който плюеше с отвращение, особените псувни, които изпълзваше, сантименталността, ограничеността, страстта, с която играеше билярд или зарове, нощите, прекарани в дрънкане на небивалици, презрението към богатите, дружбата му с политици, любопитството за непотребни неща, уважението му към учеността, любовта към танцувалните клубове, кръчмите и стриптийза, приказките, че ще пообиколи света, а в същото време не си подаваше носа извън града, идолизирането на някой, независимо кой, стига да покажеше "кураж", хиляди дребни черти и особености от този род, го правеха мил за мен, защото точно такива характерни черти отличаваха хората, които познавах като дете. Махалата се състоеше единствено от симпатични пропадняци. Възрастните се държаха като деца, а децата бяха непоправими. Никой не можеше да се издигне много над махалата си, защото щяха да го линчуват. Изумително бе, че някой ставаше доктор или адвокат. И дори това да се случеше, той трябваше да бъде добро момче, да говори като всички други, да гласува за Демократическата партия. Да чуеш Макгрегър как разказва на приятелите си за Платон или Ницше например, бе нещо знаменателно. На първо място, дори и да имаше позволение да говори на другарите си за такива неща като Платон и Ницше, трябваше да се преструва, че е станало дума за тях случайно. Или може би щеше да каже, че е срещнал интересен пияница в задния салон на кръчмата и този пияница започнал да говори за тези агенти. Дори се правеше, че не знае точно как се произнасят тези имена. Платон все пак не бил толкова тъпо копеле, казваше той извинително, има една-две свестни идеи в главата си, абсолютно. Искал да види някой от онези тъпи политици във Вашингтон как кръстосва шпага с тип като Платон. И той продължаваше по заобиколния си, но делови начин, да обяснява на другарите по зарове каква умна глава е бил Платон за своето време и как изглежда, сравнен с хората от по-новите времена. Разбира се, вероятно е бил евнух, добавяше той, просто за да поохлади ентусиазма от собствената си ерудиция. В онези времена, както той живо обясняваше, великите хора, философите често си режели ташаците – факт! – за да се опазят от всякаква съблазън. Другият агент, Ницше, е, той вече бил тежък случай, абсолютно случай за лудница. Предполагало се, че е влюбен в сестра си. Свръхчувствителен тип. Трябвало да живее при специален климат – в Ница, ако не се лъжел. По принцип не уважавал много германците, но този Ницше бил друго нещо. Всъщност Ницше мразел германците. Твърдял, че е поляк или нещо подобно. Освен това добре ги е преценил. Казал, че са тъп свински народ, и за Бога, знаел е за какво говори. При всички положения ги е разкрил. Казал е, че са пълни лайна, с две думи, и е бил дяволски прав. Видяхте ли ги копелетата как подвиха опашки, когато трябваше да посърбат от собствената си попара.