Истината, Хенри, е, че аз ужасно много те харесвам. От теб съм получил повече, отколкото когото и да било на света. Смятам, че между нас има много общо, като се има предвид, че сме от една махала. Странно, че не съм те познавал тогава... мамка му, почнах да се осантименталчвам...
Денят се точеше така, с много ядене и пиене, слънцето силно светеше, имаше кола, с която да се разкарваме, междувременно пури, кратка дрямка на плажа, оглеждане на минаващите пички, разговори, смехове, дори попяхме малко – един от многото дни, които прекарвах по този начин с Макгрегър. Дни като тези, като че ли наистина спираха хода на колелото. На повърхността бе весело и щастливо, времето минаваше като лигав сън. Но отдолу бе фаталистично, предупредително. На другия ден бях мрачен и неуверен. Знаех много добре, че трябва да скъсам с всичко. Знаех много добре, че прахосвам живота си. Но знаех също, че нищо не мога да направя – засега. Нещо трябваше да се случи, нещо голямо, което да ме помете и събори. Всичко, от което се нуждаех, бе тласък, но това трябваше да е сила извън този мой свят, която да ми даде нужния тласък, в това бях сигурен. Не можех да се тормозя, защото това не бе в природата ми. През целия ми живот нещата се бяха оправяли – накрая. Не бе писано да се мъча и напрягам. Нещичко трябваше да се остави на Провидението – в моя случай всичко. Въпреки външните прояви на нещастие и неудачност, знаех, че съм роден със сребърна лъжичка в устата. И с двоен въртел освен това. Външно ситуацията бе зле, признавам, но това, което повече ме тревожеше бе вътрешната ситуация. Наистина се страхувах от себе си, от апетита си, от любопитството си, от гъвкавостта си, промокаемостта си, от податливостта си, от сърдечността си, от способностите си за адаптация. Нямаше ситуация, която сама по себе си да ме уплаши. Някак винаги си се представях седнал доволно, седнал в чашката на лютиче, засмукал цветния сок. Дори и да попаднех в затвора, имах предчувствие, че ще ми хареса. Предполагам, това бе, защото знаех как да не се съпротивлявам. Другите хора се износвала от блъскане, дърпане и бутане. Моята стратегия бе да се нося по течението. Какво хората правеха на мен, ме вълнуваше почти колкото това, което правеха на себе си или на другите. Отвътре аз бях толкова дяволски добре, че трябваше да се нагърбя с проблемите на света. И затова през цялото време бях в някаква каша. Аз не бях в хармония със собствената си съдба, така да се каже. Опитвах се да изживея съдбата на света. Ако се приберях вечер вкъщи и нямаше храна, нямаше храна дори за детето, аз щях веднага да се обърна и да отида да търся храна. Но това, което забелязах за мен и което ме озадачаваше, бе фактът, че щом излезех и тръгнех да търся храна, отново ме налягаше Weltanschaung[29]. Аз не мислех за храна само за нас, аз мислех за храна по принцип, храната във всичките си фази, навсякъде по света в този час и как бе придобита и как бе приговена и какво правеха хората, ако я нямаха, и дали бе възможно да се нареди така, че всеки да има, когато иска, и да не се хаби повече време за такъв идиотски прост проблем. Мъчно ми бе за жена ми и детето, наистина, но също ми бе мъчно и за хотентотите и австралийските аборигени, да не говорим за умиращите от глад белгийци, турци и арменци. Мъчно ми бе за човечеството, за глупостта на човека и липсата му на въображение. Да пропуснеш едно ядене, не бе толкова ужасно – зловещата пустота на улицата ме разстройваше дълбоко. Всички тези гадни къщи, всички – прилични една на друга и всичко изглежда така празно и безрадостно. Хубав паваж под краката и асфалт по средата на улицата и красиво-зловещо-елегантни веранди от камък, на които да се качиш, и все пак човек можеше с дни и нощи да се разхожда край тези луксозни материали, без да намери кора хляб. Ето това ме потрисаше. Нелепостта на всичко. Ако само човек можеше да се втурне навън със звънец и да се развика: