– Слушайте, хора, аз съм гладен. Кой иска да му лъсна обувките? Кой иска да му се изхвърли боклука? Кой иска да му изчистя канализацията?
Само ако можеше да излезеш на улицата и да им го кажеш ясно и разбрано. Но, не, не смееш да си отвориш устата. Ако кажеш на някой на улицата, че си гладен, ще умре от страх и ще избяга. Това е нещо, което не мога да разбера. Всичко е така лесно – просто казваш да, когато някой те приближи. И ако не можеш да кажеш да, го хващаш подръка и намираш някой друг агент да му помогне. Защо трябва да навличаш униформа и да убиваш хора, които не познаваш, за една кора хляб, това е загадка за мен. Ето за това мисля, а не толкова за това в чия лакома уста изчезва или колко струва. Защо трябва да ме интересува колко струва нещо? Тук съм да живея, не да смятам. А точно това копелетата не искат да правиш – живееш! Искат да прекараш целия си живот, събирайки цифри. Това го разбират. Това има смисъл. Това е интелигентно. Ако аз командвах парада, нещата щяха да са другояче, може нямаше да е така подредено, но, за Бога, със сигурност щеше да е по-весело. Нямаше да се налага да се насираш за дреболия. Може би нямаше да има пътища, покрити с макадам, нито трамваи, нито високоговорители, нито най-най-разнообразни машинарии, може би дори нямаше да има стъкла на прозорците, може би щеше да се спи на земята, може би нямаше да има френска кухня, италианска кухня и китайска кухия, може би хората щяха да се избиват един друг, когато се изчерпи търпението им, и може би никой нямаше да ги спре, защото няма да има затвори, нито ченгета, нито съдии и със сигурност няма да има министри и законодателна власт, защото няма да има никакви проклети закони, на които да се подчиняваш или пристъпваш, и може би щеше да отнема месеци и години да се довлечеш от едно място до друго, но няма да имаш нужда от виза или паспорт, или carte d'identite[30], защото няма да бъдеш регистриран никъде и няма да носиш номер, ѝ ако искаш да си сменяш името всяка седмица, можеш да го правиш, защото няма да има никакво значение, защото няма да притежаваш нищо освен това, което можеш да носиш със себе си, и за какво ти е да притежаваш нещо, когато всичко щеше да е безплатно?
През време на този период, когато се носех от врата на т: врата, от работа на работа, от приятел на приятел, от ядене на ядене, аз все пак се опитах да изкопча малко лично пространство за себе си, което може би бе нещо като котва. Или по скоро като животоспасителна шамандура сред бързей. Да приближиш на половин миля от мен, означаваше да чуеш величествен скръбен камбанен звън. Никой не можеше да види котвата, защото тя бе заровена дълбоко на дъното на бързея. Човек ме виждаше как подскачам на повърхността, как понякога леко се клатушкам, а друг път как бурно се мятам назад напред. Това, което ме задържаше, бе огромното, пълно с чекмеджета бюро, което поставих във всекидневната. Това бе бюрото, което бе прекарало последните петдесет години в шивачницата на баща ми, което бе родило много сметки и много скърцане и стенания, което бе приютявало странни сувенири в многобройните си отделения и което аз накрая му свих, когато той бе болен и не бе в шивачницата. И сега то седеше на пода, по средата на мрачната ни всекидневна на третия етаж на благопристойна луксозна къща в самия център на най-благопристойния квартал на Бруклин. Трябваше да водя тежка битка, за да го сложа тук, но аз настоявах да бъде там в средата на жилището. Бе като да сложиш мастодонт в средата на зъболекарски кабинет. Но тъй като съпругата нямаше приятели, които да ѝ идват на гости, и тъй като приятелите ми не ги ебеше дали виси от полилея, аз го държах във всекидневната и сложих всички неизползвани столове около него в голям кръг и тогава седнах удобно и сложих крака върху бюрото и мечтаех за това, което щях да напиша, ако можех да пиша. До бюрото имах плювалник, голям и месингов, от същото място и от време на време плюех в него, за да не забравя, че е там. Всички отделения бяха празни и всички чекмеджета бяха празни. Нямаше нищо върху бюрото или в него освен лист бяла хартия, на който се оказа невъзможно да напиша каквото и да е освен няколко ченгелчета.
Когато си помисля за титаничните усилия, които положих, за да канализирам горещата лава, която клокочеше у мен, усилията, които непрестанно полагах, за да наглася фунията на място, за да уловя една дума, една фраза, неизменно си спомням за хората от каменната ера. Сто хиляди, двеста хиляди години, триста хиляди години, за да се стигне до идеята за палеолита. Призрачна борба, защото те не са мечтали за такова нещо като палеолита. То дошло без усилия, родило се за миг, може да се каже, чудо, но всичко, което се случва, е чудо. Нещата се случват или не се случват, това е всичко. Нищо не е постигнато с труд, пот и борба. Всичко, което наричаме живот, е просто безсъние, агония, защото просто сме загубили навика да заспиваме. Не знаем как да се отпуснем. Ние сме като човечето, кацнало на върха на пружината на детската играчка, ѝ колкото повече се мъчим, толкова по-трудно е да се върнем в кутията.