Мисля си, че луд да бях, едва ли щях да уцеля по-добра схема да консолидирам котвените си съоръжения от инсталирането на този неандерталски предмет в средата на всекидневната. С крака върху масата, хванал течението, а гръбначният ми стълб уютно скътан в дебела кожена възглавница, аз бях в идеално отношение към джунджуриите, които се вихреха около мен и които, тъй като бяха безумни и част от потока, моите приятели се опитваха да ме убедят, че представляват живота. Спомням си ясно първия контакт с реалността, който претърпях чрез краката си, така да се каже. Думите, които бях написал, около милион, и то добре подредени, добре свързани, бяха нищо за мен – груби знаци от старата каменна епоха – защото връзката бе чрез главата, а главата е ненужен придатък, освен ако не си закотвен здраво в калта сред бързей. Всичко, което бях написал досега, бе музеен експонат, и повечето от писаното е музеен експонат и затова не се подпалва, затова не може да възпламени света. Аз бях просто глашатай на древна раса, която говореше чрез мен. Дори сънищата ми не бяха автентични, не бяха истинските сънища на Хенри Милър. Да стоиш кротко и да мислиш една мисъл, която ще се пръкне от мен, от животоспасяващата шамандура, бе херкулесовска задача. Не ми липсваха мисли, нито думи, нито способности да се изразявам – липсваше ми нещо много по-важно. Лостът, който щеше да спре сока. Проклетата машина не иска да спре, това бе проблемът. Аз не бях само в средата на бързея, но той минаваше през мен и нямах никакъв контрол върху него.
Спомням си как един ден спрях машината завинаги и как другият механизъм, онзи, който бе подписан с моите собствени инициали и който бях направил със собствените си ръце и собствената си кръв, започна да функционира. Бях отишъл в близкия театър да видя едно водевилно шоу. Беше матине и имах билет за балкона. Застанал на опашката във фоайето, изпитах странно чувство на плътност и смисленост. Все едно коагулирах и се превръщах в разпознаваема маса плътно желе. Бе като последната фаза в лекуването на рана. Аз бях на върха на нормалността, което е много ненормално състояние. Холерата можеше да дойде и да вдъхне мръсния си дъх в устата ми – нямаше да има значение. Можех да се наведа и целуна язвите на ръката на прокажен и нищо лошо не бе възможно да ми се случи. Имаше не само баланс в тази безкрайна война между здравето и болестта, което е всичко, на което повечето от нас могат да се надяват, но имаше положително цяло число в кръвта, което означаваше, че поне за няколко мига болестта е напълно разгромена. Ако човек бе достатъчно разумен да пусне корени в такъв момент, той никога повече нямаше да бъде болен или нещастен, или дори да умре. Но за да достигнеш до това заключение, трябва да направиш скок, който ще те върне по-назад от каменната епоха. В този миг аз дори и не мечтаех да пускам корени. Аз за пръв път изживявах смисъла на чудото. Аз бях така изумен, когато чух собствените си зъбци да зацепват, че пожелах да умра тогава и там, заради привилегията от изживяването.
Ето к'во се случи... Когато подминах портиера, хванал счупеното коляно в ръка, светлините загаснаха и завесата се вдигна. За миг стоях леко замаян от внезапно настъпилата тъмнина. Докато завесата бавно се вдигаше, имах чувството, че през вековете човек винаги тайнствено е бил каран да притихне от този кратък момент, който предшества спектакъла. Чувствах как завесата се вдига в човека и незабавно осъзнах, че това е символ, който непрестанно му се представя в съня, и ако той бе буден, актьорите нямаше да завземат сцената, а той, Човекът, щеше да излезе отзад кулисите. Аз не си помислих тази мисъл – това бе осъзнаване, и то така просто и завладяващо чисто, че машината моментално спря и аз стоях сред собственото си присъствие, окъпан в сияйната действителност. Извърнах поглед от сцената и съгледах мраморното стълбище, по което трябваше да се кача, за да заема мястото си на балкона. Видях мъж, който бавно се качваше по стъпалата, ръката му лежеше върху перилото. Мъжът можех да съм аз, старият ми Аз, който живееше като сомнамбул от мига на раждането ми. Окото ми не обхвана цялото стълбище, само няколкото стъпала, които мъжът бе изкачил или изкачваше в момента, в който асимилирах всичко. Мъжът никога не стигна до върха на стълбата и ръката му завинаги остана върху мраморното перило.