Почувствах как завесата се спуска и през следващите няколко мига бях зад сцената, движейки се сред декорите, като внезапно събудил се реквизитор, който не е сигурен дали все още сънува или наблюдава сън, който се разиграва на сцената.
Бе така свежо и зелено, така странно ново, като земите от хляб и сирене, които момите от Биденден виждали всеки ден от свързания в хълбоците си дълъг живот. Виждах единствено това, което е живо! Останалото избледняваше в полумрака. И за да запазя света жив, аз се втурнах обратно към къщи и не догледах представлението, и седнах да опиша малката отсечка стълбище, която е безсмъртна.
Точно по това време дадаистите бяха на гребена на вълната, а скоро след това ги смениха сюрреалистите. И за двете групи чух чак десет години по-късно. Не бях чел френска книга, в главата ми никога не се бе раждала френска идея. Аз може би бях единственият дадаист в Америка и не го знаех. Ако се съди от контактите ми с външния свят, можех със същия успех да живея в джунглите на Амазонка. Никой не разбираше за какво пиша и защо изобщо пиша така. Бях толкова просветлен, че ме мислеха за откачен. Аз описвах Новия свят, за съжаление твърде рано, защото той все още не бе открит и никой не искаше да повярва, че изобщо съществува. Това бе маточен свят, все още скрит във фалопийните канали. Естествено, нищо не бе ясно формулирано – имаше само бледо предположение за видима гръбначна кост, нямаше ръце, крака, коса, нокти, зъби. Сексът е последното нещо, за което можеше да се мечтае, светът на Хронос и зародишните му рожби. Това бе светът на йота и всяка йота бе незаменима, плашещо логична и абсолютно непредсказуема. Нямаше такова "нещо", защото самата представа за "нещо" липсваше.
Казах, че описвам Новия свят, но както и Новия свят, който Колумб бе открил, се оказа, че това е един много по-стар свят от познатите ни. Под повърхностната физиономия от кожа и кости видях неразрушимия свят, който човекът винаги е носил в себе си. Не бе нито стар, нито нов всъщност, а вечно истинният свят, който се мени от миг на миг. Всичко, което наблюдавах, бе палимпсест и нямаше слой с писменост, която да ми е непонятна за дешифриране. Когато познатите ме оставяха някоя вечер, аз сядах и пишех на моите приятели австралийските аборигени или строителите на могили в долината на Мисисипи, или на игоротите във Филипините. Трябваше да пиша на английски, естествено, защото това бе единственият език, който знаех, но между езика, който използвах и телеграфическия код, използван от най-близките ми приятели, имаше неимоверно много различия. Всеки примитивен дивак щеше да ме разбере, всеки човек от архаичните епохи щеше да ме разбере, само тези около мен, тоест континент oт сто милиона души, не можеха да разберат езика ми. За тях да пиша разбираемо, означаваше първо, да убия нещо, второ, да спра времето. Аз тъкмо бях осъзнал, че животът е неунищожим и че няма такова нещо като време, а само настояще. Дали не очакваха да отрека една истина, която, за да зърна, бях прекарал целия си живот? Да, определено. Единственото, което не искаха да чуят, бе, че животът е неунищожим. Не беше ли техният скъпоценен нов свят построен върху унищожението на невинни, върху изнасилвания, грабежи, мъчения и разрушения? И двата континента бяха изтормозени. И двата континента бяха обрани и лишени от всичко, което е ценно. Няма по-голямо унижение, струва ми се, от това, което е преживял Монтесума. Няма друга раса, която така безпощадно да е била унищожена, като американските индианци. Никоя земя не е била така мръсно и кърваво оплячкосана като Калифорния от златотърсачите. Срам ме е, като си помисля за произхода си – ръцете ни са потопени в кръв и престъпления. И няма край на клането и грабежите, както открих, когато прекосих нашир и надлъж земята. Всеки човек е потенциален убиец, дори и най-добрият ти приятел. Често не бе необходимо да вадиш пушка, ласо или жиг – изнамерили са по-изискани и по-сатанински начини да измъчват и убиват своите. За мен най-непоносимото страдание е анихилацията на думата, преди да се е откъснала от езика. Горчивият опит ме научи да си държа устата затворена. Научих се да седя мълчалив и дори да се усмихвам, когато отвътре врях и кипях. Научих се да стискам ръцете и да казвам "много ми е приятно" на всички невинно изглеждащи демони, които само чакаха да седна, за да ми изсмучат кръвта.
Как бе възможно, седнал във всекидневната пред памтивековното си бюро, да използвам този кодиран език на изнасилването и убийството? Аз бях сам в тази огромна полусфера от насилие, но не бях сам, що се отнася до човешката раса. Аз бях самотен сред свят от неща, осветен от фосфоресциращи проблясъци жестокост. Аз бях екстатичен от енергия, която не можеше да бъде оползотворена, освен в служба на смъртта и безплодността. Не можех да започна без заобиколки – това би означавало усмирителна риза или електрическия стол. Аз бях като човек, който твърде дълго е бил затворен в тъмница – трябваше да се движа бавно и внимателно да опипвам пътя, за да не се спъна и да бъда стъпкан. Трябваше постепенно да свикна с наказанията, които включва свободата. Трябваше да ми порасне нов епидермис, който да ме защитава от изгарящата светлина в небето.