Когато дойде време за отпуск – не бях излизал в отпуск три години, толкова се грижех за успеха на компанията! – взех си три седмици вместо две и написах книгата за дванайсетте дребни мъже. Написах я на прима виста, по петнадесет, осемнадесет, понякога двадесет и две страници на ден. Смятах, че за да бъде човек писател, трябва да прави поне петнадесет страници на ден. Мислех, че трябва да каже всичко наведнъж – в една книга – и след това да рухне. Не разбирах нищо от писане. Умирах от страх, но бях твърдо решен да изтрия Хорейшоу Олджър от съзнанието на Северна Америка. Предполагам, това е била най-лошата книга, писана някога. Огромна тухла – нескопосана от началото до края. Това бе първата ми книга и аз бях влюбен в нея. Ако имах пари, като жив например, щях да я публикувам на мои разноски. Ако имах куража на Уитмън, щях да я разнасям от врата на врата. Всички, на които я показах, отсякоха, че е ужасна. Караха ме да забравя писането, трябваше да се науча, както е направил Балзак, че човек първо трябва да изпише томове, преди да подпише нещо със собственото си име. Трябваше да науча, както скоро и стана, че човек трябва да изостави всичко и да не прави нищо друго, освен да пише, че човек трябва да пише и да пише, и да пише, дори и всички на света да те съветват обратното, дори и ако никой не вярва в теб. Може би човек го прави именно защото никой не вярва, може би истинската тайна се крие в това да накараш хората да повярват. Това че книгата бе недостоверна, нескопосана, лоша, ужасна, както казваха хората, това бе нормално. Аз се заех още в началото с нещо, с което един гений би се заел в края. Исках да кажа последната дума в началото. Това бе абсурдно и трогателно. Това бе съкрушително поражение, но то сложи желязо в кокалите ми и сяра в кръвта ми. Поне знаех какво значи да се провалиш. Знаех какво е да се опиташ да направиш нещо голямо. Днес, като си мисля за обстоятелствата, при които написах тази книга, като си помисля за изумителния материал, който се опитах да облека във форма, като си помисля какво се надявах да обхвана – потупвам се по гърба и си пиша шест плюс. Гордея се с факта, че създадох такова жалко писание, ако бях успял, щях да бъда чудовище. Понякога, като преглеждам бележките си, като видя имената на тези, за които смятах да пиша, свят ми се завива. Всеки от тези хора дойде при мен със собствения си свят. Идваше, снемаше го от плещите си и го слагаше върху бюрото ми. Очакваше от мен аз да го поема на плещите си. Аз нямах време да си създам собствен свят, защото трябваше да стоя прикован като Атлас, краката ми стъпили върху гърба на слон, а слонът върху корубата на костенурка. Да се питам на какво стоеше костенурката, би означавало да полудея.
По това време не се осмелявах да мисля за нищо освен за "фактите". За да прозра под булото на фактите, трябваше да съм творец, а човек не става творец за един ден. Първо трябва да бъдеш смачкан, всичките ти противоречиви гледни точки трябва да бъдат унищожени. Трябва да бъдеш заличен като човешко същество, за да можеш да се преродиш като личност. Трябва да се овъглиш и вкамениш, за да се издигнеш от последния общ знаменател на Аза. Трябва да надмогнеш милозливостта, за да започнеш да чувстваш със самите корени на същността си. Човек не може да направи ново небе и земя с "факти". Няма "факти", има само един факт – всеки човек, навсякъде по света, е поел по пътя към своето ръкополагане в духовен сан. Някои хора тръгват по заобиколния път, други – по прекия. Всеки човек гради съдбата си по свой начин и никой не може да помогне, освен като бъде добър, щедър и търпелив. В ентусиазма ми някои неща тогава ми се струваха необясними, но сега са ясни. Мисля например за Карнахан, един от дванайсетте хорица, за които бях избрал да пиша. Той бе това, на което му се вика куриер за пример. Завършил бе престижен университет, имаше трезв ум и образцово поведение. Работеше осемнайсет-двайсет часа на ден и печелеше повече от всички други куриери в службата. Клиентите, които той обслужваше, пишеха писма, в които го превъзнасяха до небесата. Предлагаха му изгодни работи, които той отхвърляше по една или друга причина. Живееше пестеливо, като изпращаше по-голямата част от заплатата си на жена си и децата си, които живееха в друг град. Притежаваше два порока – алкохола и желанието си да успее. Можеше да изкара цяла година, без да пие, но опиташе ли и капка, ставаше страшно. На два пъти бе успявал на Уолстрийт, но когато дойде при мен да търси работа, не бе стигнал по-далеч от клисар в църквата на някакво градче. Оттам го уволнили, защото се натряскал с виното за пречистване и цяла нощ бил камбаните. Беше честен, искрен и сериозен. Имах му пълно доверие и доверието ми се оправда от трудовата му биография, която бе безупречна. Въпреки това той хладнокръвно застреля жена си и децата си, а след това застреля себе си. За щастие никой от тях не умря. Заедно ги откараха в болницата и там всички се оправиха. Отидох да видя жена му, след като го бяха прехвърлили в затвора, за да я накарам да помогне. Отказа категорично. Каза, че той е най-подлото, най-гадното копеле на света и би се радвала да го види увесен на бесилото. Умолявах я два дни, но тя бе твърда като камък. Отидох на свиждане в затвора и говорих с него през решетките. Разбрах, че вече си бе извоювал добро име пред затворническата управа и бе получил специални привилегии. Изобщо не бе отчаян. Напротив, надяваше се максимално да оползотвори времето си в затвора – да учи търговия. Щял да стане най-добрият търговец в Америка, когато го освободят. Мога да кажа, че почти изглеждаше щастлив. Каза да не се притеснявам за него, щял да се оправи. Каза, че всички били добри с него и от нищо не можел да се оплаче. Тръгнах си леко замаян. Отидох до един близък плаж и реших да поплувам. Гледах на всичко с други очи. Забравих да се прибера вкъщи, толкова бях погълнат oт мислите си за този човек. Кой можеше да каже, че всичко, което му се бе случило, не бе за добро? Може би щеше да излезе от затвора като завършен проповедник, вместо търговец. Никой не можеше да предвиди какво щеше да направи. И никой не можеше да му помогне, защото той следваше съдбата си по свой собствен път.