Бе война и бяха избивани хора, един милион, два милиона, пет милиона, десет милиона, двайсет милиона, накрая сто милиона, после милиард, всички мъже, жени, деца, всички до крак. "Не!", крещяха те. "Не! Те няма да минат!" И все пак всички минаваха. Всеки минаваше безплатно, независимо дали викаше да или Не. Насред тази триумфална демонстрация на духовно разрушителна осмоза аз седях, поставил крака върху огромното бюро и се опитвах да общувам със Зевс – бащата на Атлантида, и със загубеното му потомство, неподозиращ факта, че Аполинер ще умре в деня, преди да бъде подписан мирния договор във военна болница, неподозиращ, че в своите "нови писания" той е написал тези неизличими редове:
Бъди въздържан, когато ни сравняваш
с онези, които са били съвършенството на реда.
Ние, които навсякъде търсим приключения
ние не сме твои врагове.
Ние ще ти дарим обширни и странни владения,
където разцъфналата тайнственост очаква онзи, който ще я откъсне.
Не подозирах, че в същото това стихотворение той е написал:
Имай милост към нас, които винаги се бием на границите
на необятното бъдеще.
Милост за грешките ни, милост за греховете ни.
Не подозирах, че съществуват хора, наричани с чуждоземските имена: Блез Сандрар, Жак Ваше, Луи Арагон, Тристан Цара, Рене Кревел, Анри де Монтерлан, Андре Бретон, Макс Ернст, Жорж Грос. Не подозирах факта, че на 14 юли 1916 в Зал Ваг в Цюрих е бил прокламиран първия Манифест на Дада – "Манифест от Монсеньор Антипирин" – че в този странен документ се заявява: "Дада е живот без чехли и паралел... свирепа необходимост без дисциплина или морал и ние плюем на човечеството." Не подозирах, че в Манифеста на Дада от 1918 година има следните редове: "Аз пиша манифест и нищо не искам, и все пак казвам някои неща и съм против манифестите по принцип, както също съм против принципите... Пиша този манифест, за да покажа, че човек може да извършва противоречащи си действия, едновременно, на един свеж дъх. Аз съм против действието, за непрестанното противоречие, също за потвърждението, аз не съм нито против, нито за и аз не обяснявам, защото мразя здравия разум. Има литература, която не стига до ненаситната маса. Работа на творци, изскочила от истинска необходимост от автора и за него. Съзнание за висш егоизъм, където звездите избледняват... Всяка страница трябва да експлодира, всяка с дълбоко сериозното и тежкото, с вихъра, замаяността, новото, вечното, със завладяващата измислица, с ентусиазма на принципите и маниера на типографията. От една страна, клатушкащ се летлив свят, сгоден със звънките камбани на адската полифония, от друга страна, новите човеци..."
Трийсет и две години по-късно аз все още казвам Да! Да, Мосю Антипирин! Да, Мосю Тристан Гръмотресков Цара! Да, Мосю Макс Ернст? Geburt[31]! Да, Мосю Рене Кревел, сега, когато си мъртъв вследствие на самоубийство, да, светът е налудничав, ти бе прав. Да, Мосю Блез Сандрар, ти бе прав да убиваш. Дали не бе в деня на подписването на мирния договор, когато ти извади на бял свят малката си книжка – J'ai tue[32]! Да, "момчета, дерзайте, човечеството..." Да, Жак Ваше, точно така е – "Изкуството трябва да бъде нещо смешно и леко досадно". Да, мой драги мъртъв Ваше, колко прав си бил и колко смешен, леко досаден, трогателен и правдив: "В същността на символите е да бъдат символични." Кажи го отново от отвъдния свят! Имаш ли си там горе мегафон? Намери ли всички ръце и крака, откъснати по време на битка? Можеш ли отново да ги свържеш? Помниш ли срещата през 1916 с Андре Бретон? Заедно ли празнувахте рождението на истерията? Каза ли ти Бретон, че съществувало само чудното и нищо освен чудното и че чудното винаги е чудно – и не е ли чудесно да чуеш това отново, макар и ушите ти да са спрели? Искам да включа тук, преди да продължа нататък, кратък портрет на Емил Бувие за благото на моите бруклински приятели, които тогава може и да не са ме признавали, но ще ме признаят сега, сигурен съм... той не бе съвсем луд и можеше да обясни поведението си, когато възникнеше такава необходимост. Действията му все пак бяха толкова объркващи и смущаващи, колкото най-ужасните ексцентричности на Жари. Например, току-що бе излязъл от болница, когато се нае като докер и така прекарваше следобедите си, разтоварвайки въглища на кейовете покрай Лoapa. Вечер обикаляше кафенетата и кината, облечен по последната мода и с най-разнообразни одежди. На всичкото отгоре по време на война той се перчеше в униформата на кавалерийски лейтенант, понякога в униформата на английски офицер, на летец или лекар. В цивилния живот бе също така свободен и спокоен, нямаше нищо против да представи Андре Бретон под името Андре Шаран, докато си приписваше, но без отсянка на суета, най-невероятните титли и приключения. Никога не казваше "добро утро" или "добър вечер", нито пък "довиждане" и никога не обръщаше внимание на писма освен на тези от майка му, когато ставаше въпрос за пари. Понякога не поздравяваше най-добрите си приятели..."