Да, ако знаех, че съществуват тези птици – Сандрар, Ваше, Грос, Ернст, Аполинер – ако бях знаел тогава, ако знаех, че те по свой начин мислеха същото, каквото и аз, мисля, че сигурно щях да се взривя. Да, мисля, че щях да избухна като бомба. Но аз бях невежа. Невежа за факта, че почти петдесет години по-рано един луд евреин в Южна Америка бе създал такива смайващо великолепни изрази като "съмнението е патица с вермутени устни" или "виждал съм смокиня да изяжда катър", че почти по същото време един французин, почти момче, казваше: "Открий цветя столове"... "гладът ми е парченцата черен въздух"... "сърцето му, кехлибар и прахан." Може би по същото време или там някъде, докато Жари казваше "изяждайки звука на молците", а Аполинер повтаряше след него "близо до господин, който се глътна", а Бретон нежно мърмореше "педалите на нощта се движат безспирно" може би, "във въздуха красив и черен.", който самотният евреин бе открил под Южния кръст друг човек, също самотен и изгнаник и от испански произход, се готвеше да сложи върху хартия тези знаменателни думи: "Търся всичко на всички, да се утеша за моето изгнаничество, за изгнаничеството ми от вечността, за тази от-земеност (destiero), което обичам да наричам моето от-небесване... В момента най-добрият начин да пиша този роман е да кажа как трябва да бъде написан. Това е романът на романите, творение на творчеството. Или Бог на Бог, Deus de Deo." Ако знаех, че ще добави това, което следва, със сигурност щях да избухна като бомба... "Под "да бъдеш луд" се разбира "да загубиш разсъдъка си". Разсъдъка, но не истината, защото има безумци, които говорят, докато другите мълчат..." Говорейки за тези неща, за войната и за жертвите на войната, не мога да се въздържа да не спомена, че около двайсет години по-късно попаднах на следното нещо на френски, написано от французин. О, чудо на чудесата! "II faut le dire, il у a des cadavres que je ne respecte qu'a moitie.[33]" Да, да и пак да! Нека да направим нещо необмислено – ей така за удоволствие! Нека направим нещо живо и великолепно, дори да е разрушително! Казал е лудият обущар: "Всички неща се генерират от великата загадка и минават от една степен в друга. Това, което напредне в степен, същото не получава отвращение."
Навсякъде, във всички времена се разкрива същият маточен свят. И също успоредно с тези проявления, тези пророчества, гинекологични манифести, успоредно и едновременно с тях се появяват нови тотеми, нови табута, нови бойни танци. Докато във въздуха така черен и красив, събратята на човека, поетите, копачите на бъдещето, плюят своите вълшебни стихове, в това време – о, непрозрима и объркваща загадка – други хора казваха: "Защо не започнеш работа в нашата фабрика за амуниции. Обещаваме ти най-висока надница, най-добрите хигиенни и социални условия. Работата е така лесна, че и дете може да я върши." И ако имаш сестра, съпруга, майка, леля, и докато тя може да управлява ръцете си, и щом може да докаже, че няма лоши навици, те канеха да я доведеш или да ги доведеш във фабриката за амуниции. Ако се притесняваш да не си изцапаш ръцете, те много кротко и интелигентно ще ти обяснят как се манипулират тези деликатни механизми, какво правят, когато експлодират, и защо не трябва да прахосваш дори и боклука, защото... et ipso facto е pluribus unum. Това, което най-много ме впечатли, скитайки в търсене на работа, не е това, че ме караха да повръщам всеки ден (ако приемем, че съм извадил късмет да си вкарам нещо в корема), а че винаги искаха да знаят дали нямаш ло ши навици, дали си сериозен, дали си трезвеник, дали си работлив, дали си работил преди и ако не си, защо. Дори боклукът, който ме бяха назначили да събирам от общината, за тях, убийците, бе скъпоценен. Затънал до колена в мръсотията, по-долу от най-долните кули, парии, аз пак бях част от ракетата на смъртта. Опитвах се нощем да чета "Ад", но бе на английски, а английският не е език за католическа творба. "Каквото и да влезе от само себе си в своето себе си, а именно, в собственото си lubet..." Lubet! Ако разполагах с такава дума за правене на вълшебства, как спокойно щях да изпълнявам задълженията си по събирането на боклука! Как сладко през нощта, когато Данте е далеч и ръцете миришат на мръсотия и гадости, да поемеш в себе си тази дума, която на холандски означава "похот" и на латински "lubitum" или божествения beneplacitum. Затънал до колена в боклука, веднъж казах това, което пише, че Майстер Екхарт е казал преди много време: "Аз наистина имам нужда от Бог, но Бог също има нужда от мен." Чакаше ме работа в една кланица, приятна малка работа – да сортирам карантия, но не можех да събера пари за билет до Чикаго. Останах в Бруклин в собствения ми палат от карантия и се въртях и въртях около плинта на лабиринта. Останах си у дома, търсейки "зародишната алвеола", "замъка на дракона на дъното на морето", "Небесното сърце", "полето на квадратния инч", "домът на квадратния фут", "тъмния коридор", "пространството на бившия Рай". Останах заключен, затворник на Форкулус, бог на дверите, Кардеа, бог на пантите, и Лименциус, бог на прага. Говорех единствено с техните сестри, три богини наречени Страх, Бледност, Треска. Не видях "азиатски разкош", както това е сторил свети Августин или както си е въобразил, че го е сторил. Нито видях "как се раждат две близначета така близо, че второто държеше първото за петата". Но видях улица, наречена Мъртл Авеню, което започва от "Боро Хол" и стига до "Фреш Понд Роуд" и по тази улица никога не е минавал светец (иначе щеше да се разруши), по тази улица никога не беше минавало чудо, нито поет, нито какъвто и да е представител на човешкия гений, нито бе поникнало цвете, нито слънцето я огряваше, нито дъжд я миеше. Вместо истинския ад, който трябваше да поотложа с двайсет години, аз ви предлагам Мъртл Авеню, една от безбройните конски пътеки, изровени от железни чудовища, които водят до сърцето на американската пустош. Ако само си видял Есен, Манчестър, Чикаго, Левалуа-Пере, Глазгоу, Канарси или Байон, ти нищо не си видял от великолепната празнота на прогреса и просвещението. Скъпи читателю, трябва да видиш Мъртл Авеню, преди да умреш, дори и само за да осъзнаеш колко напред в бъдещето е прозрял Данте. Трябва да ми повярваш, че на тази улица нито в къщите по нея, нито паветата, които я покриват, нито надземната линия, която я пресича, нито едно същество, което има име и живее там, в нито едно животно, птица или насекомо, което минава по нея, за да убие или да бъде убито, няма надежда за "lubet", "сублимация" или "отвращение". Това не е улица на мъката – защото мъката щеше да бъде човешка и позната – а на чистата празнота. Тя е по-празна от най-изгасналия вулкан, по-празна от вакуум, по-празна от думата Бог в устата на неверник.
33
„Il faut le dire, il у a des cadavres que je ne respecte qua moitie " (фр.) - Държа дa отбележа, че има трупове, които се радват само на полвинчатото ми уважение.