Ако нямаше музика, щях да ида в лудница като Нижински (Точно по това време откриха, че Нижински е луд. Хванаха го, че си дава парите на бедните – сигурен знак!) Главата ми бе изпълнена с чудни съкровища, вкусът ми бе остър и придирчив, мускулите ми бяха във великолепно състояние, апетитът ми – силен, стомахът – в Отлично състояние. Нямах никаква работа, освен да се усъвършенствам, и полудявах от подобренията, които правех всеки ден. Дори и да имаше работа за мен, не можех да я приема, защото имах нужда не от работа, а от по-изобилен живот. Не можех да губя време работейки като учител, адвокат, лекар, политик или нещо друго, което можеше да предложи обществото. По-лесно бе да се приемат нискоквалифицирани служби, защото умът ми оставаше свободен. След като ме уволниха от чистотата, се сближих с един проповедник, който изглежда имаше огромно доверие в мен. Аз бях нещо като портиер, бирник и личен секретар. Той привлече вниманието ми към индийската философия. Вечерите, когато бях свободен, се срещах с приятелите си в дома на Ед Борис, който живееше в аристократичната част на Бруклин. Ед Борис бе ексцентричен пианист, който не знаеше нито нота. Имаше близък приятел на име
Джордж Нюмилър, с когото често свиреше дуети. От дузината приятели, които се събираха в дома му, почти всички можеха да свирят на пиано. Всички бяхме между двайсет и една ѝ двайсет и пет. Никога не водехме жени и рядко говорехме за жени на тези сеанси. Имаше много бира и цяла огромна къща на наше разположение, защото това беше през лятото, когато техните ги нямаше. Макар че имаше още доста такива къщи, в които съм бил, споменавам дома на Ед Борис, защото той бе типичен с нещо, което никъде другаде не съм срещал. Нито Ед Борис, нито някой от неговите приятели подозираха какви книги чета или какво занимава съзнанието ми. Когато се появях, ме приветстваха ентусиазирано – като клоун. От мен се очакваше да запаля искрата. В голямата къща имаше разхвърляни около четири пиана, да не споменавам челестата, органа, китарите, мандолините, цигулките и какво ли не. Ед Борис бе откачен, мил, симпатичен и щедър при това. Сандвичите винаги бяха от най-хубавите, бирата – в изобилие, и ако искаш да останеш за през нощта, получаваш най-прекрасния на света диван. Като се приближавах по улицата – голяма, широка улица, сънлива, разкошна, улица не от този свят – можех да чуя дрънкането на пианото в голямата всекидневна на първия етаж. Прозорците бяха широко отворени и като направех още няколко крачки, можех да видя Ал Бъргър или Кони Грим, изтегнати в големи кресла, качили крака на перваза, стиснали големи халби бира в ръце. Може би Джордж Нюмилър бе на пианото, импровизираше върху някаква тема, ризата му разгащена, в устата му голяма пура. Те бъбреха и се смееха, докато Джордж се лигавеше и опитваше ту едно, ту друго. Когато нещо му харесаше, викаше Ед. Ед сядаше до него и го разучаваше по своя непрофесионален начин, а след , това се хвърляше върху клавишите и се включваше в играта. Може би когато влезех, някой в съседната стая се опитваше да застане на ръце – имаше три големи стаи на първия етаж, свързани помежду си, а отзад имаше градина, невероятна градина с цветя, овошки, лози, статуи, фонтани и всичко останало.
Понякога, когато бе прекалено горещо, изнасяха челестата или малкия орган в градината (и много бира, естествено) и ние сядахме в тъмнината, пеехме и се смеехме – докато съседите не ни принуждаваха да спрем. Понякога музиката изпълваше едновременно цялата къща, на всеки етаж. Тогава бе наистина безумно, опияняващо и ако имаше жени наоколо, щеше да се развали. Друг път бе като конкурс по продължително свирене – Ед Борис и Джордж Нюмилър и всеки от тях се опитваше да измори другия, сменяха си местата, без да спират, кръстосваха ръце, понякога чукаха каквото им падне, понякога свиреха като самия Вюрлитцър. И през цялото време имаше за какво да се смеем. Никой не питаше с какво се занимаваш, за какво мислиш и така нататък. Когато пристигнеш в дома на Ед Борис, оставяш на гардероба характерните си черти за самоличност. Никой не го интересуваше кой номер шапка носиш или колко си платил за нея. Забава от начало до край – и сандвичите, и пиенето бяха почерпка. И когато нещата се развихреха, три-четири пиана едновременно, челестата, органа, мандолините, китарите, бира се лее, по масите сандвичи и пури, бризът подухва от градината. Джордж Нюмилър, гол до кръста модулира като демон, това бе по-добро от което и да е представление, което съм гледал, а не струваше и цент. Всъщност от събличането и обличането, което непрекъснато се провеждаше, аз винаги си тръгвах с малко пари отгоре и пълен джоб хубави пури. Не виждах никой от тях през останалото време – само лятото, когато Ед ни събираше.