Застанал в градината, заслушан във врявата, ми бе трудно да повярвам, че това е същият град. И ако само веднъж си бях отворил устата и се бях открил, всичко щеше да свърши. Нито един от тези агенти не представляваше нещо, според съществуващите критерии. Те просто бяха симпатяги, деца, хора, които обичаха музиката и които обичаха веселието. Обичаха го толкова много, че понякога се налагаше да викаме линейка. Една вечер Ал Бъргър си изкълчи коляното, докато ни показваше един от неговите номера. Всички бяха така ( щастливи, така изпълнени с музика, че му отне един час да ни убеди, че наистина се е наранил. Опитваме се да го заведем до болница, но тя е твърде далеч, а освен това ни е толкова смешно, че го изпускаме от време на време и той пищи като прасе. Накрая се обаждаме за помощ от една полицейска будка, идва линейка, а също така и патрулна кола. Закарват Ал в болницата, а останалите в участъка. По пътя пеем колкото глас имаме. А когато ни пускат под гаранция, ние все още се чувстваме добре и ченгетата се чувстват добре, и така ние всички слизаме в мазето, където има раздрънкано пиано и продължаваме да пеем и да свирим. Всичко това е като някакво време в историята преди Христа, което свършва не защото избухва война, а защото дори и място като това на Ед Борис не е имунизирано за отровата, която се просмуква от периферията. Защото всяка улица се превръща в Мъртл Авеню, защото празнотата изпълва целия континент от Атлантическия до Тихия океан. Защото след известно време не можеш да видиш нито една къща, ако ще да пребродиш земята надлъж и шир, в която да откриеш човек, застанал на ръце, да пее. Просто вече не става. И никъде няма две пиана, които едновременно да свирят, и няма и двама мъже, които да свирят цяла нощ, ей така, за веселба. Двама души, които могат да свирят като Ед Борис и Джордж Нюмилър, са наети от радиото или в киното и само напръстник от таланта им се използва, останалото отива на боклука. Никой не знае, като съди по публичните представления, с какъв талант разполага огромният американски континент. По-късно и затова обичах да седя на стъпалата по улица "Тин Пан", убивах времето следобяд, като слушах свирните на професионалисти. Също бе хубаво, но бе различно. Нямаше веселие в нея, просто непрекъсната репетиция, за да падат долари и центове. Всеки човек в Америка, който има грам чувство за хумор, го пести, за да се представи добре. Между тях имаше няколко прекрасни откачалки, хора, които никога няма да забравя, хора, които не оставиха име, а те бяха най-доброто, което сме създали. Спомням си един анонимен изпълнител във веригата Кийт, който вероятно бе най-лудият човек в Америка, и може би получаваше за това петдесет долара на седмица. Три пъти на ден, всеки ден от седмицата, той излизаше и омагьосваше публиката. Нямаше определен номер, просто импровизираше. Никога не повтаряше шегите и номерата си. Той се раздаваше разточително, пък и не мисля, че взимаше наркотици. Беше един от онези люде, които се раждат като дърдавци и енергията и радостта у тях е така дива, че нищо не може да я удържи. Той можеше да свири на всеки инструмент и да изтанцува всяка мелодия, можеше да измисли история на мига и да я разтяга, докато не свърши представлението. Не му стигаше да изпълнява собствения си номер, ами помагаше и на другите. Той стоеше зад кулисите и чакаше сгоден момент да се намеси в Представлението на някой друг. Той бе цяло шоу и зова бе шоу, което бе по-лечебно от целия арсенал на модерната наука. На този човек трябваше да му плащат заплата, каквато получава президентът на Съединените щати. Трябваше да свалят президента на Щатите и целия Конгрес и да сложат такъв човек да управлява. Той можеше да излекува всяка болест на света. Освен това щеше да го направи без пари, само трябва ще да го помолиш. Такъв човек можеше да изпразни психиатричните заведения. Той не предлага лек, а кара всички да полудеят. Между това разрешение и перманентното състояние на война, каквото представлява цивилизацията, има само един път – и това, е пътят, по който ние рано или късно ще поемем, защото всичко друго е обречено на провал. Видът, който представлява този единствен изход, има глава с шест лица и осем очи. Главата е въртящ се фар и вместо тройна корона на темето, както можеше да бъде, имаше дупка, през която охлаждаше там колкото мозък имаше. Мозък имаше малко, защото има много малко багаж за разнасяне, защото, когато живееш с пълно съзнание, сивото вещество се превръща в светлина. Това е единственият вид хора, които могат да бъдат поставени над комедиантите. Той нито плаче, нито се смее, той е отвъд страданието. Ние не го разпознаваме, защото е прекалено близо до нас, точно под кожата ни. Когато комедиантът ни хване за вътрешностите, тогава този човек, чието име е може би Бог, ако има нужда от име, проговаря. Когато цялото човечество се тресе от смях, смее се толкова силно, че го боли, искам да кажа, че тогава всеки е стъпил върху пътеката. В този миг всеки може да бъде Бог, както и всичко друго. В този миг се анихилира раздвоеното, разтроеното, разчетвореното, размноженото съзнание, което кара сивото вещество да се свие на мъртви кълбца на върха на главата. В този миг наистина можеш да почувстваш дупката на върха на главата. Знаеш, че едно време си имал око там и че това око е възприемало всичко наведнъж. Окото сега го няма, но ако се смееш, докато ти потекат сълзи и те заболи корема, ти наистина отваряш небесната светлина и проветряваш мозъка си. Никой не може да те убеди в този момент да вземеш пистолет и да убиеш врага си. Нито пък някой може да те убеди да отвориш тлъст том, съдържащ метафизичните истини на света, и да го прочетеш. Ако знаеш какво означава свободата, абсолютната свобода, а не относителната, тогава трябва да разбереш, че по-близо от това до нея не можеш да достигнеш. Ако аз съм против състоянието на света, това не е защото съм моралист – а защото искам повече да се смея. Не казвам, че Бог е един велик смях. Казвам, че трябва здраво да се смееш, преди да стигнеш някъде близо до Бог. Моята единствена цел в живота е да стигна по-близо до Бог, с други думи, по-близо до мен. Затова няма значение по кой път поемам. Но музиката е много важна. Музиката е стимулатор за епифизната жлеза. Музиката не е Бах или Бетовен. Музиката е отварачката на душата. Прави те ужасно притихнал и спокоен вътрешно, кара те да осъзнаеш, че твоето битие има покрив.