Продължавам нататък. Не болезненият ужас от бедствия и катастрофи, а автоматичните завръщания, голата панорама на атавистичната борба на душата. Мост в Северна Каролина, близо до границата с Тенеси. Излизам от тучни тютюневи ниви, осеяни с ниски колиби и изпълнени с мириса на огън от сурови дърва. Денят премина в плътно езеро от развълнувано зелено. Няма жива душа наоколо. След това полянка и аз преминавам над стръмно дере по паянтово дървено мостче. Това е краят на света! Как, за Бога, се озовах тук и защо, не знам. Как ще ям? И ако изям най-голямото въобразимо блюдо, аз пак ще бъда тъжен, ужасно тъжен. Не знам къде да ида. Мостът е краят, моят край, краят на познатия ми свят. Този мост е лудостта – няма причина да седи тук и няма причина хората да го пресичат. Отказвам да направя още една крачка, аз се опъвам да пресека този откачен мост. Близо има ниска стена, на която се опирам, и се опитвам да измисля какво да правя и къде да ида. Спокойно осъзнавам каква цивилизована личност съм аз нуждата, която имам от хора, от разговори, книги, театър, музика, кафенета, питиета и така нататък. Ужасно е да бъдеш цивилизован, защото, когато стигнеш до края на света, няма с какво да облекчиш ужаса от самотата. Да бъдеш цивилизован, означава да имаш сложни нужди. А човек, когато е напълно завършен, не трябва да има нужда от нищо. Цял ден вървях през тютюневи ниви и ставах все по-неспокоен. Какво общо имам с всичкия този тютюн? Накъде съм се запътил? Хората навсякъде произвеждат реколти и стоки за другите хора и аз като призрак се рея сред тази неразбираема дейност. Искам да открия някакъв тип труд, но не искам да съм част от това, от този адски автоматичен процес. Минавам през град и гледам вестниците, които разказват какво се е случило в града и около него. Струва ми се, че нищо не се случва, че часовникът е спрял, но тези нещастници не съзнават това. Освен това интуицията ми казва, че във въздуха витае убийство. Мога да го помириша. Преди няколко дни минах въображаемата линия, която разделя Севера от Юга. Не разбрах този факт, докато не се появи чернокож, каращ каруца. Когато се изравнява с мен, той се изправя и почтително ми сваля шапка. Косата му е снежно бяла, лицето му изразява дълбоко достойнство. Това ме накара да се почувствам ужасно. Накара ме да осъзная, че все още има роби. Този човек трябваше да ми свали шапка, защото съм от бялата раса. Вместо аз да му сваля шапка! Аз трябваше да го приветствам, защото е оцелял след всички зли мъчения, с които белите хора са тормозели черните. Трябваше пръв да сваля шапка, за да му дам да разбере, че не съм част от тази система, че искам прошка за всички мои бели братя, които са прекалено прости и жестоки, за да направят честен открит жест. Днес непрекъснато чувствам очите им приковани върху мен. Те наблюдават иззад врати, иззад дървета. Всичко външно е съвсем спокойно и мирно. Негър никога нищо не казва. Негър само си пее. Бял човек мисли негър научил свое място. Негър нищо не научил. Негър чака. Негър наблюдава всичко бял човек прави. Негър нищо не казва, не, сър, не, сър. НО ВЪПРЕКИ ТОВА НЕГЪРЪТ УБИВА БЕЛИЯ ЧОВЕК! Всеки път, когато негър погледне бял, той го пронизва с кинжал. Не жегата, не тенията, не лошите реколти съсипват Юга, а негъра! Негърът изпуска отрова, независимо дали го прави нарочно или не. Югът е натъпкан и просмукан с негърска отрова.