Продължавам... Седя пред бръснарница близо до Джеймс Ривър. Ще стоя тук само десет минути, докато сваля товара от краката си. Срещу мен има хотел и няколко магазина. Всичко бързо изчезва, свършва, както е започнало, без никаква видима причина. От дъното на душата си съжалявам нещастниците, които са родени и ще умрат тук. Няма причина на света, за да съществува това място. Няма причина някой да пресече улицата, за да се обръсне и подстриже или да хапне пържола. Хора, накупете си оръжие и се изтребете един друг! Изтрийте тази улица завинаги от съзнанието ми – в нея няма и грам смисъл.
Същият ден, когато се стъмни. Продължавам надолу, все по-дълбоко и дълбоко в сърцето на Юга. Отдалечавам се от малко градче по широк път, който води към шосето. Внезапно зад себе си чувам стъпки и скоро, подтичвайки, ме подминава млад мъж, който диша тежко и псува с все сила. Спирам за миг и се чудя какво става. Чувам как друг мъж се приближава в тръст. Той е по-възрастен и носи пушка. Дишането му е спокойно и от устата му не излиза ни дума. Но когато влиза в полезрението ми, луната пробива облаците и зървам лицето му. Той е ловец на хора. Отдръпвам се, когато другите зад него се приближават. Треперя от страх. Това е шерифът, чувам някой да казва, че ще го хване. Продължавам към шосето, очаквайки изстрела, който ще сложи край на всичко. Не чувам нищо – само тежкото дишане на младежа и бързите, трескави стъпки на тълпата, следваща шерифа. Тъкмо стигам главния път, когато от тъмното напред излиза мъж и идва спокойно до мен.
– Къде отиваш, синко? – пита той, много кротко, почти нежно. Изпелтечвам нещо за съседния град.
– По-добре стой тук, синко – казва той. Аз мълча. Оставям се да ме върне в града и да ме предаде като престъпник. Лежа на пода заедно с още петдесетина агенти. Имах великолепен сексуален сън, който свърши на гилотината.
Продължавам... Да се върнеш, е почти толкова трудно, колкото да вървиш напред. Вече нямам чувството, че съм американски гражданин. Тази част на Америка, от която идвам, в която имах някакви права и се чувствах свободен, е така далеч, че започва да се замъглява в паметта ми. Чувствам се, все едно през цялото време някой е опрял пистолет в гърба ми. Продължавай да се движиш, само това чувам. Ако някой ме заговори, се опитвам да не се правя на много умен. Преструвам се, че ужасно се интересувам от реколтата, от времето, от изборите. Ако спра и застана неподвижно, те ме гледат – бели и черни – те ме гледат и ме поглъщат и поглъщат, все едно съм сочен и хранителен. Трябва да вървя още хиляда мили, все едно имам дълбока цел, все едно наистина ще направя нещо. Трябва освен това да изглеждам някак благодарен, че още на никой не му е щукнало да ме застреля. Това е потискащо и същевременно въодушевяващо. Ти си белязан и все пак никой не дърпа спусъка. Оставят те да ходиш необезпокояван, докато не влезеш в Мексиканския залив, където можеш да се удавиш.
Да, сър, аз стигнах Мексиканския залив, скочих в него и се удавих. Направих го гратис. Когато извадиха трупа, видяха, че е маркиран /БЕЗПЛАТНО/ Мъртл Авеню, Бруклин. Бе върнато – плащане при получаване. Когато по-късно ме попитаха защо съм се самоубил, не можах да измисля нищо друго и казах защото исках да, електрифицирам космоса! С това исках да кажа нещо много просто – Делъуеър, Лакауана и Западната железопътна линия бяха електрифицирани, въздушната линия "Сийборд" бе електрифицирана, но душата на човека бе все още на етапа на покритата каруца. Бях се родил насред цивилизацията и го приех съвсем естествено – какво друго ми оставаше да направя. Но смешното бе, че никой друг не го приемаше на сериозно. Аз бях единственият човек в общността, който бе наистина цивилизован. Нямаше място за мен – засега. И все пак книгите, които четях, музиката, която слушах, ме уверяваха, че на света има и други хора като мен. Трябваше да ида да се удавя в Мексиканския залив с цел да си намеря извинение за продължаването на това псевдо цивилизовано съществувание. Трябваше да изчистя от въшки духовното си тяло, така да се каже.