Выбрать главу

Когато осъзнах факта, че що се отнася до схемата на нещата, аз съм по-малко от пръст, наистина станах доста щастлив. Бързо загубих всякакво чувство за отговорност. И ако не бе фактът, че на моите приятели им писна да ми дават пари назаем, можех да продължа безкрайно да си прахосвам времето. Светът за мен бе като музей. Не виждах какво друго ми остава, освен да ям от този прекрасен шоколадов кейк, който хората от миналото бяха бутнали в ръцете ни. Всички се потискаха, като ме гледаха как се забавлявам. Тяхната логика бе, че изкуството е много красиво, да, наистина, но трябва да работиш, за да си изкарваш хляба и тогава да осъзнаеш, че си прекалено уморен да мислиш за изкуство. Но чак когато заплаших, че ще добавя малко собствена шоколадова глазура към този великолепен кейк, те избухнаха срещу мен. Това бе завършващият щрих. Това означаваше, че съм абсолютно луд. Първо ме смятаха за безполезен член на обществото. След това известно време ме смятаха, че съм безразсъден, лекомислен труп с огромен апетит. Сега вече бях луд. (Слушай, копеле, вземи си намери работа... писна ни от тебе!) Донякъде бе освежителна... тази промяна на отношението. Усещах как вятърът духа през коридорите. Поне вече се бяхме измъкнали от безветрието .Това бе война и като труп ми бяха останали достатъчно сили да проведа едно малко сражение вътре в мен. Войната е съживителна. Войната раздвижва кръвта. Това се случи сред световната война, за която бях забравил, тази промяна в намеренията ми. Ожених се набързо, за да покажа на всички, че няма никаква разлика така или иначе. Според тях да се ожениш, бе добре. Спомням си, че само при съобщението събрах на часа пет долара. Приятелят ми Макгрегър плати за изготвянето на необходимите документи и дори за бръсненето и подстригването, на които настояваше, че трябва да се подложа, с цел да се оженя. Не виждах защо човек да не си сложи хомота, без да се бръсне и стриже, но тъй като не ми струваше нищо, се съгласих. Интересно бе да наблюдаваш как! всеки искаше да допринесе с нещо за нашето добруване. Внезапно, просто защото бях демонстрирал малко разум, всички ме заухажваха – дали не мога да направя това за вас, дали не мога да направя онова за вас? Разбира се, презумпцията бе, че сега ще започна да ходя на работа, сега, когато разбера, че животът е сериозно нещо. Изобщо не им хрумваше, че може жена ми да работи и да ме издържа. Наистина в началото бе много мило от нейна страна. Аз не бях робовладелец. Единственото, което исках, бе пари за билети – за да си търся митичната работа – и малко джобни за цигара, кино и така нататък. Оказа се, че сега като сме женени, важните неща като книги, музикални албуми, грамофони, бифтеци и тем подобни, могат да се взимат на кредит. Системата за плащане бе направена точно за хора като мен. Първоначалните вноски бяха ниски, останалото оставях на Провидението. Човек трябва да живее, както се казва. Да, за Бога, това си казвах: човек трябва да живее! Първо живей, а след това плащай. Ако видех палто, което ми харесва, влизах и го купувах. Купувах го малко преди да му е дошъл сезона, за да покажа, че съм сериозен, здравомислещ тип. Мамка му, аз бях женен и скоро можех да стана баща – имах право поне на зимно палто, нали? А когато се сдобих с палто, реших, че ми трябват хубави обувки, за да се разхождам – чифт обувки от мека кожа, каквито винаги бях искал и никога не съм можел да си позволя. А когато стана много студено, ходех да си търся работа, за която понякога бях много жаден – наистина е много здравословно да излизаш така ден след ден, да бродиш из града в дъжд  сняг, вятър и градушка – и така от време на време се отбивах в някоя уютна кръчма и си поръчвах сочен бифтек с лук и картофена салата. Направих си застраховка "Живот" и застраховка "Нещастен случай" – важно е, когато си женен, да направиш това, така ми казаха. Да предположим, че умреш някой ден – и какво ще стане? Спомням си, че това бе аргументът, който ми изтъкна онзи, дето ме навиваше да я направя. Аз вече му бях казал, че ще подпиша, но той очевидно бе забравил. Бях казал "да" по силата на навика, но явно не бе обърнал внимание – или пък бе против правилата да накараш човек да подпише, преди да си издрънкал всичко, приготвено за случая. Тъкмо се канех да го питам след колко време може да вземеш назаем от полицата, когато той ми тръсна хипотетичния въпрос: да предположим, че един ден умреш – и какво ще стане? Предполагам, си помисли, че не съм с всичкия си, защото се разсмях. И така се смях, че сълзи започнаха да ми текат. Накрая той каза:

– Не мисля, че казах нещо толкова смешно.

– Ами – казах аз, като за миг станах сериозен, – огледай ме добре, имам ли вид на човек, който го ебе какво ще стане, когато е мъртъв?