Имаше едно друго момче – индус, казваше се Гуптал. Той не само бе образец за добро поведение – той бе светец. Бе страстно влюбен във флейтата си, на която свиреше самичък в мизерната си стаичка. Един ден го намериха гол, гърлото му прерязано от ухо до ухо, а до него лежеше флейтата. На погребението дойдоха дузина жени, които горко плачеха, включително и жената на портиера, който го бе заклал. Можех да напиша книга за този младеж, който бе най-деликатният от всички свети мъже и който никога не бе сторил зло никому и никога нищо не бе взел от никого, но който бе направил фаталната грешка да дойде в Америка, за да разпространява мир и любов.
Дейв Олински – друг трудолюбив, предан куриер, който мислеше само за работа. Имаше само един гибелен недостатък – прекалено много говореше. Когато дойде при мен, вече бе обиколил няколко пъти земното кълбо и това, което не бе правил, за да си припечели хляба, не си заслужава да се спомене. Знаеше около дванайсет езика и бе доста горд от лингвистичните си способности. Бе един от онези хора, чийто ентусиазъм и услужливост ги погубват. Искаше на всички да помага, да им покаже как да успеят. Искаше повече работа, отколкото можехме да му дадем – бе лаком за работа. Може би трябваше да го предупредя, когато го изпратих в офиса в Източната част, че кварталът е опасен, но той се държеше, сякаш знае всичко, и толкова настояваше да работи именно там (заради полиглотските си способности), че нищо не му казах. Помислих си – ти скоро всичко сам ще разбереш. И наистина съвсем скоро той изпадна в беда. Едно здраво еврейче влязло в офиса и поискало бланка. Дейв, куриерът, бил на гишето. Не му харесал начинът, по който онзи поискал бланка. Казал му, че трябва да бъде по-учтив. Получил шамар, което го накарало още малко да си развърже езика, и получил такъв удар, че зъбите му влезли в гърлото, а челюстта му била строшена на три места. Това явно не му било достатъчно да си държи устата затворена. Като пълен глупак отишъл в полицейския участък и подал оплакване. Седмица по-късно, както си седял и дремел на една пейка, нахълтали банда изроди и го смазали от бой. Главата му била така строшена, че мозъкът му бил на омлет. На това отгоре опразнили сейфа и го преобърнали. Дейв умрял на път за болницата. Намерили петстотин долара, скрити в чорапа му... Следват Клаусен и жена му Лийна. Дойдоха заедно, когато той кандидатства за работа. Лийна носеше бебе в ръцете си, а той водеше още две дечица. Изпратиха ги от някаква агенция за социална помощ. Назначих го като главен куриер, за да получава твърда заплата. След няколко дни получих писмо от него, доста смахнато писмо, в което ме молеше да го извиня за отсъствието му, но трябвало да се яви при човека, оттоварящ за пускането му условно. А след това друго писмо, в което ми пишеше, че жена му отказала да спи с него, защото не искала да имат повече деца, и дали не бих могъл да дойда да ги видя и да я убедя да спи с него. Отидох в дома му – мазе в италианския квартал. Приличаше на лудница. Лийна бе отново бременна, някъде в седмия месец и на границата на видиотяването. Бе започнала да спи на покрива, защото в мазето е прекалено горещо, пък и защото вече не искала да се любят. Когато ѝ казах, че в момента е все едно, тя просто ме погледна и се ухили. Клаусен бе участвал във войната и може би от химическите оръжия малко бе оглупял – при всички положения имаше пяна на устата. Каза, че ще ѝ счупи главата, ако не престане да ходи на покрива. Намекна, че тя спи горе, за да може да се занимава с въглищаря, който живее на тавана. На това Лийна отново се усмихна, с една безрадостна, жабешка усмивка. Клаусен си изпусна нервите и я ритна ловко по задника. Тя се разфуча, тръгна си и взе и лайнарчетата. Той ѝ каза по-добре да не се връща. После отвори едно чекмедже и извади голям "Колт". Каза, че го държи в случай на нужда. Показа ми също така няколко ножа и нещо като палка, която сам си бе направил. После започна да плаче. Каза, че жена му го правела на глупак. Каза, че му е писнало да работи, за да я издържа, защото тя спяла с всички от махалата. Децата не били негови, защото той вече не можел да прави деца. На другия ден, докато Лийна била на пазар, качил децата на покрива и с палката, която ми показа, им разбил главите. Тогава скочил от покрива е главата надолу. Когато Лийна се прибрала и видяла какво се е случило – откачила. Трябвало да я сложат в усмирителна риза и да извикат линейка... Шулдиг – този мошеник бе прекарал двайсет години в затвора за престъпление, което не бил извършил. Пребили го до смърт, преди да си признае – след това изолатор, глад, мъчения, извращения, наркотици. Когато най накрая го пуснали, вече не бил човек. Една вечер ми разказа за последните си трийсет дни в затвора, за ужаса на очакването да те освободят. Никога не съм чувал подобно нещо – не мислех, че едно човешко същество може да преживее такива страдания. Свободен, той бил обхванат от страх, че може да го накарат да извърши престъпление и отново да го вкарат в затвора. Оплака се, че непрестанно го следели и шпионирали, че вечно му били по петите. Каза, че "те" го изкушавали да прави неща, за които нямал никакво желание. "Те" били детективите, които го следели, които били наети за да го върнат обратно в затвора. Нощем, когато спял, шепнели в ухото му. Той бил безсилен да им се противопостави, защото те предварително го били хипнотизирали. Понякога слагали наркотици под възглавницата му, а заедно с тях револвер или нож. Искали да убие някой невинен човечец, така че този път да имат солидни обвинения срещу него. Ставало все по-зле и по-зле. Една нощ, след като се разхождал с часове, джобовете му били пълни с телеграми, приближил се до едно ченге и помолил да го арестуват. Не можел да си спомни нито името, нито адреса си, нито къде работи. Напълно бил загубил самоличността си. Само повтарял – "Аз съм невинен... Аз съм невинен." Отново упражнили тормоза. Внезапно той скочил и закрещял като луд – "Ще си призная... ще си призная" – след което започнал да разказва престъпление след престъпление. И така три часа. Внезапно, насред бурята от самопризнания, той млъкнал, хвърлил бърз поглед наоколо, като човек, който изведнъж е дошъл на себе си, и тогава със скоростта и силата, която само луд може да събере, направил един невероятен скок през стаята и разбил главата си в каменната стена.