Това очевидно доста го шашна, защото следващото нещо, което каза, бе:
– Не мисля, че отношението ви е много етично, господин Милър. Сигурен съм, че не бихте искали жена ви да...
– Виж сега – казах му аз, – да предположим, че ти кажа, че изобщо не ме е еня какво ще стане с жена ми, когато умра, и какво?
И тъй като това явно още повече нарани етичните му чувства, за капак добавих.
– Що се отнася до мен, не трябва да изплащате застраховката, когато умра, правя го само заради теб. Опитвам се да помогна на света, не разбираш ли? И ти трябва да живееш, нали? Аз просто ти пъхам малко храна в устата, това е всичко. Ако имаш нещо друго да продаваш, дай го насам. Купувам всичко, когато изглежда или звучи добре. Аз съм купувач, не продавач. Обичам да виждам хората щастливи. Колко каза, че излиза това на седмица? Петдесет и седем цента? Добре. Какво са петдесет и седем цента? Виждаш ли пианото – то е трийсет и девет цента на седмица. Огледай се наоколо, всичко струва толкова пари. Казваш, какво ще стане, като умреш? Мислиш ли, че ще умра, за да плащам на всички тези хора? Това ще бъде голям майтап. Предпочитам да дойдат и да си вземат всички тези неща – имам предвид, ако не мога да ги платя.
Той седеше като на тръни и в очите му се появи стъклен блясък.
– Извинявай – казах аз, прекъсвайки монолога си, – но не искаш ли нещо за пиене, да полеем застраховката?
Той каза: не, благодаря, но аз настоях, освен това още не бях подписал, и трябваше да ми се направи изследване на урината и да бъде одобрена, и трябваше да се сложат най-различни подписи и печати – знаех всички тези глупости наизуст – така че си мисля, че е по-добре да се почерпим и така да поотложим сериозния бизнес, защото, честно, за мен е истинско удоволствие да купувам застрахователни полици или каквото и да е, което ми дава усещането, че съм като всеки друг гражданин, истински човек, разбираш ли, а не маймуна. И така извадих бутилка шери (само това ми се позволяваше) и щедро му налях, като си мислех, че е добре шерито да свърши, защото следващия път може би щяха да ми купят нещо по-добро за пиене.
– И аз на времето съм продавал застраховки казах аз, като вдигнах чашата към устните си. – Наистина, мога всичко да продам. Само че... аз съм мързелив. Вземи ден като днешния, не е ли по-добре да си си вкъщи, да си четеш книжка или да слушаш музика? Защо трябва да съм навън и да блъскам за някаква си застрахователна компания? Ако днес бях на работа, нямаше да ме намериш вкъщи – не е ли така? Не, аз смятам, че е по-добре да не си даваш зор и да помагаш на хората, когато се появят... като теб например, много по-добре е да си купуваш неща, отколкото да ги продаваш? Ако имаш пари, разбира се? В тази къща нямаме много нужда от пари. Както казах, пианото излиза някъде трийсет и девет или може би четиридесет и два, а...
– Извинете ме, господин Милър – прекъсна ме той, – но не мислите ли, че е време да разпишете тези документи?
– Ами, разбира се – казах аз радостно. – Носите ли всички необходими документи? Кой смятате, че трябва да се разпише първо? Между другото, да имате писалка за продаване?
– Просто подпишете тук? – каза той, преструвайки се, че не е чул забележките ми. – И тук да. Ами тогава, господин Милър, ще ви кажа довиждане. И след няколко дни ще се обадим от компанията .
– По-добре побързайте – отбелязах аз, изпращайки го до вратата – защото мога да си променя мнението и да се самоубия.
– Да, разбира се, господин Милър, така ще направим. Довиждане, приятен ден!
Разбира се, системата за купуване на изплащане в един момент запецва, дори и да си усърден купувач като мен. Определено правех каквото мога, за да имат работа производителите и рекламните агенции в Америка, но очевидно се бяха разочаровали от мен. Но имаше един човек, който бе много по-разочарован от мен от който и да е друг, а този човек наистина бе положил усилия да се сприятели с мен, а аз го бях предал. Мисля си за него и начина, по който ме взе за свой помощник – с такава готовност, с такава грация – защото по-късно, когато назначавах и уволнявах като див, мен също ме предадоха много, много хора, но по това време бях така притръпнал, че ми бе все тая. Но този човек направи голям жест, за да ми покаже, че вярва в мен. Той бе редактор на каталог на голяма компания за доставки по домовете на различни продукти. Това бе огромен компендиум от фъшкии, който се издаваше веднъж годишно и отиваше цяла година, за да се подготви. Нямах никаква представа за какво става дума и защо се изтърсих в офиса му този ден, не знам, може би защо то исках да се стопля, защото цяла сутрин бях тропал по вратите на пристанищните докове, търсейки си работа като склададжия или нещо такова. В офиса му бе уютно и аз му изнесох дълга реч с цел да се постопля. Не знаех каква работа да искам – просто работа, казах аз. Той бе чувствителен човек и много топлосърдечен. Явно разбра, че съм писател или че искам да стана писател, защото скоро започна да ме разпитва какво обичам да чета и какво е мнението ми за този или онзи писател. Така се случи, че в джоба си имах списък с книги, книги, които исках да потърся в градската библиотека – така че го извадих и му го показах.