– Мили Боже! – възкликна той. – Наистина ли четете тези книги?
Аз скромно поклатих утвърдително глава и тогава, както често правя, когато се трогна от някоя глупава забележка, за почнах да му говоря за "Мистериите" на Хамсун, които тъкмо четях. От този момент този човек бе като пластелин в ръцете ми. Предложи ми да му стана помощник, като ми се извини, че ми предлага такава ниска длъжност. Каза, че в началото трябва да науча основните неща в работата, бил сигурен, че за мен ще е детска игра. А след това ме попита дали не искам да ми даде малко пари назаем, негови лични пари, докато получа заплата. Преди да мога да кажа "да" или "не", бе извадил двайсет долара и ми ги набута в ръката. Естествено, бях трогнат. Бях готов да работя като роб за него. Помощник-редактор – звучеше доста добре, особено на кредиторите в квартала. И в началото така ми се услади да ям печено телешко и пилешко, и свинско филе, че се престорих, че работата ми харесва. Всъщност ми бе трудно да стоя буден. Това, което трябваше да науча, го научих за една седмица. А след това? А след това се виждах как цял живот работя каторжен труд. За да минава времето, пишех разкази, есета и дълги писма до приятелите си. Може би си мислеха, че нахвърлям нови идеи за компанията, защото доста време никой не ми обръщаше внимание. Смятах, че работата ми е прекрасна. Почти целият ден бе на мое разположение, да си пиша, тъй като с работата на компанията се оправях за половин час. Бях така потънал в работата си, че наредих на подчинените ми да ме безпокоят само при извънредни случаи. Носех се като бриз, компанията ми плащаше редовно, а надзирателите на робите вършеха работата, която им бях дал, когато един ден, тъкмо бях се заровил в едно важно есе за Антихриста, един човек, който никога не съм виждал, се приближава до бюрото ми, навежда се над рамото ми и със саркастичен тон започва да чете на глас, това, което току-що бях написал. Не трябваше да питам какъв е и защо го нрави, единствената мисъл в главата ми бе дали ще ми платят за още една седмица? Когато дойде време да се сбогувам с моя благодетел, се почувствах малко засрамен, особено когато каза съвсем направо: – Опитах се да ти издействам още една заплата, но не искат и да чуят. Ще ми се да мога да направя нещо за теб, но ти ми пречиш, знаеш. Честно да ти кажа, аз още силно вярвам в теб, но се страхувам, че известно време ще ти е трудно. Ти не пасваш никъде. Някой ден ще станеш голям писател, сигурен съм. Е, извини ме – добави той, като топло се здрависа с мен, – Трябва да се срещна с шефа. Желая ти късмет!
Почувствах се малко потиснат от инцидента. Щеше ми се да му докажа там и тогава, че вярата му е оправдана..Щеше ми се да се оправдая пред целия свят в този момент. Щях да скоча от Бруклинския мост, ако това би убедило хората, че не съм безсърдечно копеле. Сърцето ми бе голямо като на кит, както скоро щях да докажа, но никой не се вглеждаше в сърцето ми. Всички се чувстваха предадени – не само лизинговите компании, а и хазяинът, месарят, хлебарят, служителите от газта, водата и тока, всички! Само ако можех да повярвам в тази работа труда. Животът ми да зависеше от това, не виждах как щеше да стане. Виждах как хората си скъсват гъза от бачкане, защото толкова им е акълът. Мислех си за речта, която ми спечели работата. В много отношения аз самият бях като хер Нагел. В никой момент не можеше да се каже какво ще направя. Не се знаеше дали съм светец или чудовище. Като толкова други наши съвременници, хер Нагел бе отчаян човек и точно това отчаяние го правеше така симпатичен. Самият Хамсун не е знаел какво да направи с този герой, знаел, че съществува, а и че е нещо повече от шут и измамник. Мисля, че обича хер Нагел повече от всеки друг герой, който е създал. И защо? Защото хер Нагел е неканонизираният светец, какъвто е всеки творец – човек, на когото се подиграват, защото действията му, които са така дълбоки, изглеждат прекалено простовати на обществото. Никой човек не иска да бъде творец, той е принуден да стане такъв, защото светът отказва да признае правото му на водач. Работата не означаваше нищо за мен, защото истинската работа се състои в това да я избягваш. Хората ме смятаха за мързелив и некадърен, а бе точно обратното: аз бях изключително активна личност. Дори ако ставаше въпрос да се тича след някоя фуста, а това си заслужаваше, особено ако се сравни с другите форми на дейност – като да правиш копчета, да завинтваш винтове или дори да изрязваш апандисити. И защо хората с такава готовност ме изслушваха, когато кандидатствах за работа? Защо ме намираха забавен? Без съмнение поради причината, че винаги съм прекарвал времето си ползотворно. Аз им носех дарове от часовете, прекарани в градската библиотека, от безцелното ми скитане по улиците, от интимния ми опит с жените, от следобедите ми, прекарани във водевилни представления, от посещенията ми в музеите и художествените галерии. Ако бях тъпак, просто беден честен мухльо, който иска да си скъса задника от работа за мизерна заплата, те нямаше да ми предлагат работа, нито да ми дават пури или да ме водят на обяд, или да ми заемат пари, както често правеха. Можех да им дам нещо, което те може би несъзнателно ценяха, нещо извън работоспособност и технически умения. Нямах представа какво бе, защото не притежавах нито гордост, нито суета, нито завист. За големите неща бе ясно, но когато се сблъсквах с дребните детайли на живота, се обърквах. Трябваше да наблюдавам същото това объркване в колосални размери, преди да схвана за какво става въпрос. Обикновените хора често по-бързо схващат практическите, ежедневни ситуации. Техният Аз е съвместим с изискванията, отправени към тях. Светът не е много по-различен от това, което си представят. Но човек, който абсолютно не е в крачка с останалата част от света или страда от колосална инфлация на Аза си, или пък Азът му е така потопен, че е практически несъществуващ. Хер Нагел трябваше да се гмурне в дълбокото в търсене на собствения си Аз. Съществуването му бе загадка, за него и за всички други. Не можех да си позволя да оставя нещата да висят в несигурност – загадката бе твърде интригуваща. Дори ако трябва като котка да се отърквам във всяко срещнато човешко същество, щях да стигна до дъното на нещата. Ако търкаш достатъчно дълго и настойчиво, и искрата ще се появи!