Ако ме побиват тръпки, когато помисля за активния си живот, ако имам кошмари, може би е, защото мисля за всички хора, които съм ограбил и убил, докато съм спял с отворени очи. Направих всичко, което природата ми повеляваше да направя. Природата непрестанно шепне в ухото на човек – "ако искаш да оцелееш, трябва да убиваш!" Бидейки човек, не убиваш като животно, а механично, и убийството е дегизирано и последиците са безкрайни, така че убиваш, без дори да се замислиш, убиваш без нужда. Най-уважаваните хора са най-големите убийци. Те вярват, че служат на своите събратя и искрено вярват в това, но те са безсърдечни убийци и на моменти, когато се събудят, осъзнават престъпленията си и вършат неистови донкихотовски жестове на добрина с цел да изкупят вината си. Добротата на човека вони повече дори от злото у него, защото добротата, още неосъзната, не е потвърждение на съзнателното. Когато те бутнат в пропастта, е лесно в последния момент да раздадеш цялото си имущество, да се обърнеш и да се опиташ да прегърнеш всички останали зад теб. Как можем да спрем слепия устрем? Как да спрем механичния процес всеки да блъска другия в пропастта?
Като си седях на бюрото, на което бях сложил надпис "не оставяйте всяка надежда, вие, които тук сте влезли!", та както си седях там и казвах Да, Не. Да, Не, осъзнах с отчаяние, което се превърна в дива ярост, че бях марионетка, в чиито ръце обществото бе поставило картечница. Дали извършвах добро дело или зло дело, в крайна сметка бе все едно. Аз бях като знак за равенство, през който минаваше алгебричното множество на човечеството. Аз бях доста важен и активен знак за равенство, като генерал по време на война, но независимо колко компетентен станех, никога не можех да се превърна в плюс или минус: Нито пък можеше някой друг, доколкото можех да определя. Целият ни живот бе изграден на този принцип на равенство. Целите числа се бяха превърнали в символи, които се разбъркваха в интерес на смъртта. Жал, отчаяние, страст, надежда, смелост – това бяха временни изкривявания, причинени от поглед към равенството от различни ъгли. Да спреш непрестанните мистификации, като им обърнеш гръб, или прямо да ги погледнеш и да пишеш за тях, няма да помогне. В огледална зала няма начин да обърнеш гръб на себе си. Няма да направя това! Ще направя нещо друго! Много добре. Но можеш ли нищо да не правиш? Можеш ли да спреш да мислиш за това да не правиш нищо? Можеш ли да спреш неподвижно и без да мислиш, да разпръснеш истината, която знаеш? Това бе идея, загнездила се в задната част на главата ми и която гореше и гореше и може би, когато бях най-сърдечен, най-лъчезарен, най-преизпълнен с енергия, най-съчувствен, най-добронамерен, искрен, добър, ето тази фикс идея сияеше чрез мен и механично казах – "ами няма нужда... уверявам ви, моля ви не ми благодарете, наистина няма нищо и така нататък, и така нататък". От стрелбата стотици пъти на ден може би вече не обръщах внимание на гърмежите. Може би си мислех, че отварям клетки на гълъби и изпълвах небето със снежнобели пернати. Виждал ли си някога изкуствено създадено чудовище на екрана, Франкенщайн, пресъздаден от плът и кръв? Можеш ли да си представиш как той се тренира да дърпа спусъка и същевременно да вижда гълъби? Франкенщайн не е мит – Франкенщайн е съвсем реално творение, родено от личния опит на чувствително човешко същество. Чудовището винаги е по-реално, когато не приема образ от плът и кръв. Чудовището от екрана не е нищо в сравнение с чудовището на въображението – дали съществуващите патологични чудовища, които попадат в полицейските участъци, са само бледо подобие на чудовищната действителност, в която живее патологът. Но да бъдеш чудовище и патолог едновременно – тази чест се оказва на определени екземпляри от човешкия род, които, дегизирани като творци, с изключителна острота съзнават, че сънят е по-голяма опасност от безсънието. За да не заспят, за да не станат жертви на безсънието, наречено "живот", те се отдават на наркотика да редят непрестанно думи. Това не е механичен процес, казват те, защото винаги съществува заблудата, че могат да спрат, когато поискат. Но те не могат да спрат, те просто са успели да създадат илюзията, която може би е бледо подобие на нещо, но е твърде далеч от това да си съвсем буден и нито активен, нито неактивен. Исках да съм буден, без да трябва да говоря и пиша за това, за да приема живота абсолютно.