Споменах древните хора от далечните места по земята, с които често си общувах. Защо мислех, че тези "диваци" могат да ме разберат по-добре от мъжете и жените, които ме заобикаляха? Луд ли бях да вярвам на подобно нещо? Ни най малко не мисля така. Тези "диваци" са дегенерирали останки от по-раншни народи, които, вярвам, са имали по-здрава връзка с реалността. Безсмъртието на расата е непрестанно пред очите ни в образа на онези екземпляри от миналото, които все още съществуват в повяхнал разкош. Дали човешката раса е безсмъртна или не, не ме интересува, но жизнеността на расата означава нещо за мен, а това дали е активна или вяла, още повече. Когато жизнеността на новата раса намалее, жизнеността на старите раси се изявява за пробуждащато се съзнание с все по-голяма и по-голяма значимост. Жизнеността на старите раси остава да витае дори и след смъртта, но жизнеността на нова раса, на която ѝ предстои да умре, изглежда вече несъществуваща. Ако човек занесе кошер с рой пчели, за да ги удави... Това бе образът, който носех със себе си. Само че аз да бях човекът, а не пчелата! По един смътен, необясним начин знаех, че аз съм човекът, че няма да се удавя в кошера, като другите. Винаги, когато излизахме напред като група, ми Даваха знак да застана отстрани. От самото ми рождение ми се оказваше тази чест, и независимо през какви изпитания минавах, знаех, че те няма да са нито фатални, нито продължителни. И друго странно нещо ставаше у мен, когато ми кажеха да изляза напред. Знаех, че превъзхождам човека, който ме призовава. Невероятната хрисимост, която демонстрирах, не бе лицимерна, а състояние, провокирано от осъзнаването на съдбовния характер на ситуацията. Интелигентността, която притежавах дори като юноша, ме плашеше. Това бе интелигентността на "дивак", която винаги превъзхожда тази на цивилизования човек, защото е по-адекватна към промяната на обстоятелствата. Това е житейска интелигентност, дори животът да изглежда, че ги е подминал. Почувствах се, все едно бях изстрелян към едно съществуване, което няма да достигне пълния си ритъм до края на човечеството. Бях задължен да отбелязвам времето, ако исках да остана с тях и да не бъде изхвърлен в друга сфера на съществуване. От друга страна, в много отношения аз бях по-ниско от хората, които ме заобикаляха. Все едно бях излязъл от казаните на ада не напълно пречистен. Все още имах опашка и чифт рога и когато ме завладееше страстта, издишвах сярна отрова, която бе унищожителна. Наричаха ме винаги "късметлия дявол". Доброто, което ми се случваше, се наричаше "късмет", а лошото винаги се обясняваше като резултат от недостатъците ми. Или по-скоро като плод на моята недалновидност. Рядко някой изобщо забелязваше злото у мен: В това отношение бях толкова умел, колкото самия дявол. Но това, че често бях сляп, всеки можеше да види и тогава оставах сам, отбягван като самия дявол. Тогава напусках света и се връщах в адския огън на пъкъла – доброволно. Тези отивания и връщания бяха за мен така реални, по-реални дори от всичко, което се случваше междувременно. Приятелите, които мислят, че ме познават, не знаят нищо по причина, че истинската ми личност променяше собственика си безброй пъти. Нито хората, които ми благодаряха, нито хората, които ме кълняха, знаеха с кого си имат работа. Никой не бе на сигурна почва, що се отнася до мен, защото аз непрестанно ликвидирах личността си. Държах това, което се нарича личност в резерв за момента, когато, оставена да коагулира, тя ще влезе в нормалния човешки ритъм. Криех лицето си в очаква не да влезе в крак със света. Всичко това, разбира се, бе грешка. Дори ролята на твореца си заслужава да се приеме, докато показваш времето. Действието е важно, дори да включва безплодна дейност. Човек не трябва да казва Да, Не. Да, Не, дори да е седнал на най-висше място. Не трябва да се удави в на дигналата се човешка вълна, дори за да стане Господар. Човек трябва да се движи по собствен ритъм – на всяка цена. За няколко кратки години аз събрах хиляди години опит, но опитът бе пропилян, защото нямах нужда от него. Аз вече бях разпънат и белязан от кръста. Бях роден свободен от необходимостта да страдам – и все пак не знаех друг начин за стремеж напред, освен да повтарям драмата. Целият ми интелект бе срещу това. Страданието е безплодно, ми повтаряше интелектът ми, но аз продължих да страдам доброволно Страданието на нищо не ме е научило. За другите може и да е необходимо, но за мен не е нищо друго освен алгебрична демонстрация на духовна неприспособимост. Цялата драма, която днес човекът разиграва чрез страданието, за мен не съществува. Всъщност никога не е съществувала. Всичките ми голготи представляваха розови разпятия, псевдотрагедии, за да горят ярко огньовете на ада за истинските грешници, който са заплашени от забвение.