Още нещо... Мистерията, която тегнеше около моето поведение, ставаше по-дълбока, колкото повече се приближавах до кръга на кръвните си роднини. Майката, ог чиито слабини се бях пръкнал, бе за мен абсолютен непознат. Първо, след като ме бе родила, тя бе родила моята сестра, за която често говоря като за брат ми. Сестра ми бе безобидно чудовище, ангел, на когото бе дадено тяло на идиот. Това пораждаше у мен странно усещане като момче, да растеш и да се развиваш рамо до рамо с това същество, обречено да остане цял живот умствено джудже. Бе невъзможно да ѝ бъдеш брат, защото бе невъзможно да приемеш тази атавистична мръвка тяло като сестра. Тя би функционирала съвършено сред австралийските аборигени. Може би дори щеше да се издигне, да бъде на власт и на почит сред тях, защото, както казах, тя бе самата доброта, не знаеше какво е зло. Но що се отнася до цивилизования живот, тя бе беззащитна. Тя не само нямаше желание да убива, но нямаше желание да преуспее за сметка на другите. Тя бе непригодна за труд, защото дори и да можеха да я обучат да прави капачки за експлозиви например, тя можеше небрежно да хвърли заплатата си в реката на път за дома или да я даде на просяк на улицата. Често в мое присъствие е била бита с камшик като куче, задето е извършила някое красиво и благородно дело, от небрежност, както го наричаха. Няма нищо по-лошо, разбрах като дете, от това да извършиш добро без причина. Първоначално аз получавах същото наказание като сестра ми, защото имах навика да си давам нещата, особено нови неща, които току-що ми бяха подарени. Дори веднъж, на пет години, ядох бой, защото посъветвах майка ми да си отреже една брадавица от пръста. Един ден тя ме бе попитала какво да прави и с моите ограничени познания по медицина аз ѝ казах да я отреже с ножица, както и направи, като пълен идиот. Няколко дни по-късно получи отравяне на кръвта, хвана ме и ми каза:
– Ти ми каза да го направя, нали? – и здраво ме наби. От този ден разбрах, че съм сгрешил семейството, в което да се родя. От този ден нататък учех като светкавица. Да говорим за приспособяването. Когато станах на десет, бях преживял цялата теория на еволюцията. Ето ме, развиващ се през всички фази на животинския живот и все пак прикован за това същество, наречено моя сестра, която очевидно бе примитив и нямаше никога, дори и на деветдесет, да разбере какво е азбука. Вместо да израстна нагоре строен и здрав като дърво, аз започнах да се изкривявам на една страна – пълно предизвикателство към закона на гравитацията. Вместо да ми поникнат клони и листа, растяха ми прозорци и капандури. Както растях, цялото ми същество се превръщаше в камък, и колкото повече се издигах нагоре, толкова повече не зачитах закона за гравитацията. Аз бях феномен сред пейзажа, но такъв, който привличаше хората и възбуждаше възхищение. Ако майката, която ни бе родила, бе направила още едно малко усилие, може би щеше да се роди великолепен бял бизон и ние тримата можехме вовеки да бъдем настанени в музей и защитени до живот. Разговорите, които се водят между наклонената кула в Пиза и позорен стълб, хъркаща машина и птеродактил в човешка кожа, бяха, меко казано, малко странни. Всичко можеше да бъде предмет на разговор – троха хляб, която "сестра ми" бе недовидяла, бършейки масата, или шареното палто на Йосиф, което в шивашкия ум на стареца можеше или да е двуредно, или изрязано, или редингот. Ако се връщах от заледеното езеро, където цял следобед съм се пързалял, важното не бе озонът, който на воля бях дишал, нито геометричните кръгове, които заздравяваха мускулите ми, а малкото петънце ръжда под плазовете, което, ако незабавно не бъде изчистено, може да унищожи цялата кънка и може да доведе до загубата на някаква стойност, която бе неразбираема от моя ненормален мозък. Това малко петънце ръжда, да вземем този дребен пример, може да доведе до най-фантастични резултати. Може би "сестрата", търсейки шишето с керосин, може да обърне тенджерата със сини сливи, които се готвят, и да заплаши живота ни, лишавайки ни от необходимите калории на сутрешното ядене. Щеше да ѝ бъде нанесен жесток бой, не от ярост, защото това би разстроило храносмилателния апарат, а спокойно и качествено, както химик би разбил бялото на яйцето за някакъв дребен анализ. Но "сестрата", не разбирайки профилактичния характер на наказанието, ще нададе най-смразяващите кръвта крясъци и това така ще подейства на стареца, че той ще излезе на разходка и ще се върне три-четири часа по-късно пиян като мотика и още по-лошо ще отлюспи малко боя от врата с пиянското си клатушкано. Люспата отчупена боя ще доведе до грандиозно сражение, което се отразява зле на бленуването ми, защото в бляновете си аз често заемах мястото на сестра ми, приемах мъченията, на които я подлагаха, и ги хранех с моя свръхчувствителен ум. В тези сънища, винаги придружавани от трясък на счупено стъкло, крясъци, псувни, ридания и плач, аз събрах неформулируемо познание за древните загадки, за ритуалите за инициация, за прераждането на душите и така нататък. Може да започне със сцена от реалния живот – сестрата, застанала до черната дъска в кухнята, майката, надвиснала над нея с линия в ръка, говори две и две прави колко? А сестрата крещи: пет. Пляс! Не, седем. Пляс! Не, тринайсет, осемнайсет, двайсет! Аз стоя на масата и уча уроците си, точно като в реалния живот, по време на тези сцени, когато с леко извиване или гърч, може би виждайки как линията се спуска към лицето на сестра ми, внезапно ще се озова в друго царство, където стъклото е непознато, както е било непознато на Кикапоо или на Лени-Ленапе. Лицата на тези около мен бяха познати – те бяха кръвните ми роднини, които по някакъв мистериозен начин не можеха да ме познаят в тази нова среда. Те бяха облечени в черно и цветът на кожата им бе пепелявосив, като този на тибетските дяволи. Всички те бяха съоръжени с ножове и други инструменти за мъчение. Принадлежаха към кастата на жертвопринасящите касапи. Аз имах пълната свобода и власт на бог, и все пак по някакво странно стечение на обстоятелствата накрая аз лежа на олтара и един от моите очарователни кръвни роднини се е надвесил над мен с блестящ нож, за да ми извади сърцето. Плувнал в пот, ужасен, аз започвам да рецитирам уроците си с висок писклив глас, все по-бързо и по-бързо, като усещам ножа да рови за към сърцето ми. Две и две е четири, пет и пет е десет, земя, въздух, огън, вода, понеделник, вторник, сряда, водород, кислород, натрий, Меоцен, Плеоцен, Еоцен, Отец, Син и Светия Дух, Азия, Африка, Европа, Австралия, червено, синьо, жълто, киселец, евкалипт, акация, кипарис... все по-бързо и по-бързо ... Один, Уотан, Парсифал, Крал Артур, Фридрих Велики, Битката при Хастинг, Термопилиге, 1492,1776,1812, Адмирал Фарагут, атака на Пикет, събрали сме се тук днес, Господ е моят пастир, аз няма, единосъщна и неразделима, не, 16, не, "27, помощ! убийство! полиция! – и крещя все по-силно и всичко става все по-бързо и по-бързо, аз напълно откачам и вече няма болка, няма ужас, макар че отвсякъде ме пронизват с ножове. Внезапно аз съм напълно спокоен и тялото, което лежи на жертвения олтар, което те все още режат с радост и екстаз, не чувства нищо, защото аз, собственикът му, съм избягал. Аз съм се превърнал в каменна кула, която се е надвесила над сцената и наблюдава е научен интерес. Трябва само да се подчиня на закона на гравитацията и да се срутя върху тях, за да ги намета. Но аз не се подчинявам на закона на гравитацията, защото съм твърде очарован от ужаса на гледката. Толкова съм очарован и захласнат, че отварям още и още прозорци. И когато светлината проникне в каменната вътрешност на моето същество, чувствам как корените, които са в земята, са живи и един ден ще мога да се преместя, ако поискам, от транса, в който съм прикован.