Но това фантастично пързаляне бе без полза – Отец Пуйчоч, Панамериканският Ной, винаги ме викаше да се върна в Ковчега. Всеки път, когато спирах да се пързалям, ставаше катаклизъм – земята се отваряше и ме поглъщаше, бях брат на всички хора и предател към себе си. Правех изумителни жертви само за да разбера, че нямат стойност. Каква полза да докажа, че мога да бъда това, което се очаква от мен, когато не исках да бъда никое от тези неща? Всеки път, когато стигнеш до границата на това, което се иска от теб, пред теб застава този проблем – бъди себе си. И с първата крачка, която правиш в тази посока, осъзнаваш, че няма плюс и минус. Захвърляш кънките и плуваш. Няма вече страдание, защото няма нищо, което да застраши твоята сигурност. И нямаш желание да помагаш на другите, защо трябва да ги ограбваш от привилегия, която трябва да се спечели? Животът се разпростира от миг на миг в удивителна безкрайност. Нищо не може да бъде по-реално от това, което предполагаш, че е. Каквото и да си мислиш, че представлява космосът, той е и просто не е възможно да бъде нещо друго, както ти си ти и аз съм аз. Ти живееш сред плодовете на своите действия и твоите действия са жътвата на твоите мисли. Мисълта и действието са едно, защото, плувайки ти в него и от него, го е всичко, което искаш да бъде, нито повече, нито по-малко. Всяко загребване отмерва вечността. Загряващата и охладителната системи са една система, а Ракът е разделен от Козирога само от въображаема граница. Не изпадаш в екстаз, нито в неистово страдание. Не се молиш за дъжд, нито танцуваш жига. Живееш като щастлива скала сред океана. Ти си закован, докато всичко около теб бурно се движи. Ти си закован в реалност, която позволява мисълта, че нищо не е заковано, че дори най-щастливата и могъща скала един ден ще бъде напълно аморфна и течна, колкото океана, който я е родил.
Това е музикалният живот, до който за пръв път се приближих, пързаляйки се като маниак през всички вестибюли и коридори, които водят от външното към вътрешното Моите усилия никога не ме приближиха до него, нито яростната му дейност, нито отъркването в човечеството. Всичко това бе просто движение от вектор на вектор в кръг, на който, колкото и да му се увеличаваше параметърът, оставаше външен паралел на областта, за която говоря. Колелото на съдбата може да бъде трансцендирано във всеки миг, защото във всяка точка на повърхността му докосва истинския свят, и само една искра просветление е необходима, за да стане чудото, за да се трансформира кънкьорът в плувец, а плувецът в скала. Скалата е само образ на акта, който спира безплодното въртене на колелото и потапя съществото в пълнотата на съзнанието. А пълнотата на съзнанието е като неизтощим океан, който се раздава на слънцето и луната, а също включва слънцето и луната. Всичко, което е, е родено от безкрайния океан от светлина – дори нощта.
Понякога сред неспирните завъртания на колелото аз зървам природата на скока, който бе необходимо да направя. Да скоча направо от часовниковия механизъм – това бе освободителната ми мисъл. Да бъде нещо повече, нещо различно от повечето блестящи маниаци на земята! Историята на човека, на земята ме отегчаваше. Завоеванието, дори завоеванието на злото, ме отегчаваше. Да излъчваш добрина, е великолепно, защото е съживително, вдъхновяващо, тонизиращо. Но просто да бъдеш, е още по-великолепно, защото е безкрайно и не изисква показ. Да бъдеш, е музика, което е профанация на тишината в интерес на тишината и следователно отвъд добро и зло. Музиката е манифестация на действието без дейност.