Чистият акт на творението, плуващо в собствената си дълбина. Музиката нито подтиква, нито защитава, нито търси, нито обяснява. Музиката е безшумният шум, произвеждан от плувеца в океана на съзнанието. Наградата, която може да бъде дадена само от теб самия. Дарът на Бога, който човек е станал, защото е престанал да мисли за Бог. Вестител на Бога, който всеки ще стане след време, когато всичко, което е, ще бъде невъобразимо.
КОДА
Не много отдавна се разхождах по улиците на Ню Йорк. Скъпият стар Бродуей. Беше вечер и небето бе турскосиньо, така синьо, като златото по тавана на пагодата на Рю дьо Бабилон, когато машината започне да щрака. Минах точно под мястото, където се срещнахме за първи път. Стоях и гледах към червените светлини на прозорците. Звучеше музика, както винаги – лека, жива, омайна. Бях сам и около мен имаше милиони хора. Хрумна ми, както стоях там, че вече не мислех за нея. Мислех за книгата, която пиша, и книгата бе станала за мен по-важна от нея, от всичко, което ни се бе случило. Дали тази книга ще бъде истината, само истината и нищичко освен истината, помогни ми, Боже? Отново се смесих с тълпата и се размислих за въпроса за "истината". От години се опитвам да разкажа тази история и винаги въпросът за истината ме мъчи като кошмарен сън. Много пъти съм разказвал обстоятелствата около живота ни и винаги съм казвал истината. Истината може да бъде и лъжа. Истината не стига. Истината е само сърцевината на целостта, която е неизчерпаема.
Спомням си, че първия път, когато бяхме разделени, идеята за целостта ме сграбчи за гърлото. Тя се престори, когато ме напусна, и може би си вярваше, че това е необходимо за наше добро. Знаех в сърцето си, че се опитва да се освободи от мен, но бях прекалено страхлив, за да си го призная. Но когато осъзнах, че тя може без мен, дори за ограничен период от време, истината, която се бях опитал да скрия, започна да расте с плашеща бързина. Бе по-болезнено от всичко, което бях преживял до този момент, но бе и оздравяващо. Когато напълно се изпразних, когато самотата ми достигна връхната си точка, от която нямаше накъде повече, внезапно разбрах, че за да продължа да живея, тази непоносима истина трябва да бъде въплътена в нещо по-велико от рамката на личното нещастие. Усетих, че неусетно съм извършил скок в друг свят, свят от по-здрава и еластична материя, който и най-ужасната истина не може да разруши. Седнах да ѝ напиша писмо, в което ѝ казвах, че съм така нещастен от мисълта, че ще я загубя, че съм решил да започна книга за нея, в която ще я обезсмъртя. Това ще бъде книга, пишех аз, каквато никой не е виждал, Продължих в този дух, екстатично, като по средата внезапно спрях, за да се запитам защо съм толкова щастлив?
Минавайки под клуба за танци, мислейки отново за тази книга, внезапно осъзнах, че нашият живот е стигнал края си – разбрах, че книгата, която пиша, не е нищо повече от гробница, в която да я погреба и частта от мен, която ѝ принадлежеше. Това се случи преди доста време, и оттогава се опитвам да го напиша. Защо е толкова трудно? Защо? Защото идеята за край за мен е непоносима.
Истината лежи в знанието за края, което е безжалостно и безпощадно. Може да знаем истината и да я приемем или да се откажем от знанието за нея и нито да умрем, нито да се възродим. Така е възможно да живееш вечно, отрицателен живот, стабилен и завършен, разпръснат и фрагментарен, като атома. И ако вървим по този път достатъчно дълго, дори тази атомна реалност може да поддаде пред нищото и самата вселена да се разпадне.
От години се опитвам да разкажа тази история. Всеки път, когато започвам, избирам различен път. Аз съм като изследовател, който, искайки да обиколи земното кълбо, решава, че не му трябва дори компас. Още повече че толкова пъти бях премечтавал тази история, че самата история бе заприличала на огромен, укрепен град и аз, който я премечтавам, съм извън стените на града, странник, който пристига пред едни градски порти след други, твърде изтощен, за да влезе. И също като на скитника, градът, в който се развива действието на моята история, вечно ми убягва. Винаги е пред очите ми и все пак той остава недостижим, нещо като призрачна цитадела, литнала в облаците. Извисяващите се, нащърбени бойници, ята огромни бели гъски политат в стройни, клинообразни формации. С върховете на синьо-белите си крила да бършат мечтите, които заслепяват взора ми. Краката ми мърдат объркано, едва се задържам на краката си и отново се губя. Скитам безцелно, опитвайки се да намеря солидна, непоклатима почва под краката си, откъдето да огледам живота си, но зад мен има само плетеница от преплетени следи, търсещия, объркан, въртящ се, спазмодичен тамбит на пилето, на което току-що му е била отрязана главата.