Когато се опитам да си обясня странния път, по който бе тръгнал животът ми, когато се върна към първопричината, неизменно се сещам за първото момиче, което обичах. Струва ми се, че всичко тръгва от тази провалена история. Странна, мазохистична история, смешна и трагична едновременно. Може би съм имал удоволствието да я целуна два или три пъти, целувка, каквато човек пази само за богиня. Може би съм я виждал само няколко пъти. Тя сигурно не е и сънувала, че всяка вечер минавах край тях с надеждата да я зърна на прозореца. Всяка вечер след вечеря ставах от масата и поемах по дългия път, който водеше към дома ѝ. Никога не бе на прозореца, когато минавах, а нямах куража да застана пред къщата ѝ и да чакам. Минавах напред-назад, но от нея ни вест, ни кост. Защо не ѝ писах? Защо не ѝ се обадих? Веднъж, спомням си, събрах достатъчно кураж да я поканя на театър. Пристигнах пред дома ѝ с букет виолетки, първият и единствен път, когато купих цветя на жена. Когато излизахме от театъра, виолетките изпаднаха от корсажа и от притеснение стъпих върху тях. Помолих я да ги остави, но тя настоя да ги събере. Мислех си колко е странно – чак много след това си спомних как ми се усмихна, когато се наведе да събере виолетките.
Пълно фиаско. Накрая избягах. Всъщност бягах от друга жена, но в деня преди да напусна града, реших още веднъж да я видя. Бе следобед и тя излезе на улицата, за да си говори с мен, в едно малко заградено място. Тя вече бе сгодена за друг, преструваше се, че е щастлива, но аз виждах, колкото и да бях сляп, че не е щастлива. Ако бях казал една дума, сигурен съм, тя щеше да изостави другия мъж, може би дори би заминала с мен. Аз предпочетох да се накажа. Казах небрежно "довиждане" и си тръгнах, все едно бях мъртъв. На следващата сутрин заминах за Калифорния, решен да започна нов живот.
Новият живот също бе фиаско. Свърших в едно ранчо в Чула Виста, най-жалкият и нещастен човек на земята. Ето това бе момичето, което обичах, а имаше и друга жена, за която просто ми бе жал. Живях с нея две години, с тази, другата жена, но изглеждаше като цял живот. Аз бях на двайсет и една, а тя казваше, че е на трийсет и шест. Всеки път, когато я погледнех, си казвах – когато съм трийсет, тя ще е четиридесет и пет, когато съм на четиридесет, тя ще е на петдесет и пет, когато съм на петдесет, тя ще е на шейсет и пет. Под очите си имаше фини бръчки, шеговити бръчки, но все пак бръчки. Когато я целувах, те се увеличаваха многократно. Тя много се смееше, но очите ѝ бяха тъжни, много тъжни. Арменски очи. Косата ѝ, която някога е била червена, сега бе изрусена с перхидрол. Иначе бе прекрасна, тяло на Венера, душа на Венера, вярна, добра, благодарна, всичко, което трябва да бъде една жена, освен че бе петнайсет години по-възрастна от мен. Тези петнайсет години ме влудяваха. Когато излизах с нея, все си мислех какво ще бъде след десет години? Или на колко години изглежда тя сега? Дали съм достатъчно стар за нея? Щом веднъж бяхме вкъщи, всичко бе наред. Докато се качвахме по стълбите, аз прокарвах пръст през чатала ѝ, което я караше да цвили като кон. Ако синът ѝ, който бе почти на моя възраст, си бе легнал, ние затваряхме вратите и се заключвахме в кухнята. Тя лягаше върху тясната кухненска маса и аз ѝ го вкарвах. Беше прекрасно. А най-прекрасно от всичко бе, че всеки път си казвах: това е за последен път... Утре си вдигам чуковете! А след това, тъй като тя бе портиерка, слизах в мазето ѝ и изкарвах кофите с пепел, за да ѝ помогна. На сутринта, когато и синът ѝ бе излязъл за работа, се качвах на покрива и проветрявах навивките. И тя, и синът ѝ имаха туберкулоза... Понякога нямаше изстъпления на масата. Понякога цялата безнадеждност на ситуацията ме хващаше за гърлото, обличах се и излизах на разходка. От време на време забравях да се върна. А когато сторех това, бях по-нещастен отвсякога, защото знаех, че ще ме чака с огромните си печални очи. Връщах се при нея като човек, който трябва да извърши съдбоносно, свещено дело. Лягах на леглото и се оставях да ме гали. Изучавах бръчките под очите ѝ и корените на косата ѝ, където се бе показало червеното. Както така си лежах, често си мислех за другата, онази, която обичах, чудех се дали и тя е легнала така... Правех тези дълги разходки триста шейсет и пет дни в годината! – прехвърлях ги през ума си, легнал до другата жена. Колко много пъти оттогава съм преживявал отново тези разходки! Най-мрачните, най-потискащите, най-грозните улици, които човек е създал. Печално препреживявам тези разходки, тези улици, първите разбити надежди. Прозорецът е там, но я няма Мелизанда. Градината също е там, но къде е блясъкът на златото. Минаваш напред-назад, но прозорецът е празен. Вечерницата е ниско. Появява се Тристан, след това Фиделио и накрая Оберон. Хидроглавото куче лае с всичките си усти и макар да няма блата, чувам как навсякъде квакат жаби. Същите къщи, същите трамвайни линии, всичко е същото. Тя се крие зад завесите, чака ме да отмина, тя прави това или онова... но тя не е там, никога, никога, никога. Дали това е велика опера или дрънкане на латерна? Това е Амато, който дере златните си дробове, това е Rubaiyat, това е Монт Еверест, безлунна нощ, ридание призори, момче, което си играе на някой друг, това е Сурат в Ботуш, това е Мауна Лоха, лисица или астраган, това е не вещество и не време, безкрайно е и започва винаги отначало, под сърцето, дълбоко в гърлото, в стъпалата и защо не поне веднъж, поне веднъж в името на Христос, просто отсянка или прошумоляване на завеса, или дъх по прозореца, нещо поне веднъж, дори и лъжа, нещо да спре болката, да спре това разхождане напред-назад, напред-назад... вървя към къщи. Същите сгради, същите улични лампи, всичко е същото. Минавам покрай нашата къща, покрай гробището, покрай цистерните с газ, покрай трамвайното депо, покрай резервоара и излизам от града. Сядам покрай пътя, захлупвам с длани лицето си и заплаквам. Какъв нещастник съм, не мога да напрегна сърцето си така, че вените ми да се пръснат. Бих искал да се задуша от мъка, но вместо това раждам камък.