Междувременно другата чака. Виждам я как седи на високата веранда и ме чака, очите ѝ са големи и печални, лицето бледо и потрепва от копнеж. Винаги съм мислел, че съжалението ме връщаше при нея, но сега, когато вървя към нея, виждам погледа в очите ѝ и вече не знам какво е, а само, че ще влезем вътре и ще си легнем, и тя ще плаче, и ще се смее, а след това ще стане много тиха и ще ме наблюдава, ще ме изучава, докато си ходя насам-натам, и няма да ме попита какво ме мъчи, никога, никога, защото това е единственото, от което я е страх, единственото нещо, което мрази да узнае. Не те обичам! Не може ли да ме чуе как го крещя? Не те обичам! Аз го крещя много пъти, стиснал здраво устни, сърцето ми – изпълнено с омраза, с отчаяние, с безнадеждна ярост. Но думите не излизат от устата ми. Гледам я, а устата ми е парализирана. Не мога да го направя... Време, време, разполагаме с безкрайно много време и нищо, с което да го изпълним, освен лъжи.
Не искам да репетирам целия си живот, довел до онзи фатален миг – твърде дълго е и твърде болезнено. Освен това дали животът ми наистина е стигнал до този кулминационен момент? Съмнявам се. Мисля, че е имало безбройни моменти, в които съм можел да сложа ново начало, но ми липсваше сила и вяра. През въпросната вечер аз нарочно излязох сам. Излязох от стария живот и направо влязох в новия. Нямаше никакво усилие. Тогава бях на трийсет. Имах съпруга и дете и това, което се нарича "отговорен" пост. Това са фактите, а фактите не означават нищо. Истината е, че желанието ми бе така силно, че се превърна в реалност. В такива моменти какво прави човек, няма особено значение, важно е какво той представлява. Ето в такива моменти човек става ангел. И точно това ми се случи. Аз се превърнах в ангел. Не чистотата на ангела е най-ценна, а фактът, че може да лети. Ангелът може да разчупи модела навсякъде, във всеки момент и да намери своя рай. Той има силата да слезе в най-низката материя и да се отърси от нея по своя воля. През въпросната нощ прекрасно разбрах това. Аз бях чист и не човек, бях свободен, имах крила. Бях загубил собствеността си над миналото и не ме интересуваше бъдещето. Аз бях отвъд екстаза. Когато излязох от службата, свих крилата си и ги скрих под палтото.
Клубът за танци бе точно срещу страничния вход на театъра, където прекарвах следобедите, вместо да си търся работа. Цялата улица бе пълна с театри и аз понякога прекарвах часове, отдаден на безумни мечти. Целият театрален живот на Ню Йорк изглежда бе концентриран на тази улица.
Това бе Бродуей, това бе успех, слава, блясък, боя, азбестова завеса и дупка в завесата. Седнал на стълбите на театъра, често зяпах клуба за танци отсреща, наниза червени лампи, които дори и през лятото стояха запалени. На всеки прозорец имаше въртящ се вентилатор, който като че ли изблъскваше музиката на улицата, където тя се натрошаваше от дрънливия шум на уличното движение. От другата страна на клуба имаше обществена тоалетна, пред която също обичах да стоя с надеждата или да забърша някоя жена, или някой долар. Над тоалетната, на нивото на улицата имаше будка с чуждестранни вестници и списания. Самият вид на тези вестници и непознатите езици, на които бяха напечатани, бяха достатъчни да ме разстроят за седмица.