Без никакво предварително намерение аз изкачвам стълбите на танцувалния клуб и директно приближавам до малката каса, където Ник, гъркът, седи с куп билети пред него. Като кенефа долу и стълбите на театъра, ръката на гърка ми се струва нещо отделно и далечно – огромната космата ръка на великан от някаква ужасна скандинавска приказка. Това бе ръката, която винаги ми говореше, ръката, която казваше:
– Госпожица Мара няма да бъде тук тази седмица – или – Да, госпожица Мара ще дойде по-късно тази вечер.
Тази ръка сънувах като дете, когато спях в спалнята с решетките на прозорците. В трескавите ми сънища този прозорец внезапно светваше, за да покаже, великана, вкопчил се в решетката. Нощ след нощ косматото чудовище ме посещаваше, хващаше се за решетките и скърцаше зловещо със зъби. Будех се, плувнал в ледена пот, къщата тъмна, стаята съвършено тиха.
Застанал на ръба на дансинга, забелязвам, че тя се приближава до мен. Тя приближава, вдигнала всички платна, голямото овално лице, грациозно балансирано върху дългия, изваян врат. Виждам жена на осемнайсет, а може би на трийсет, с гарвановочерна коса, голямо бяло лице, овално бяло лице, на което красиво светят очите. Облечена е в син костюм. Сега ясно си спомням тялото ѝ и че косата ѝ бе хубава и права, разделена на път, като на мъж. Спомням си как ми се усмихна – знаещо, загадъчно, мимолетно – усмивка, която изскочи внезапно, като порив на вятъра.
Цялото ѝ същество бе концентрирано в лицето. Можех просто да взема главата и да я отнеса вкъщи. Можех да я сложа през нощта до мен и да я любя. Устата и очите, когато се отвореха, цялото ѝ същество сияеше от тях. Някаква светлина, която идеше от незнаен източник, от скрит вдън земята център. Не можех да мисля за нищо, освен за лицето, страната, утробообразната усмивка, поглъщащата ѝ непосредственост. Усмивката бе така болезнено мимолетна и бърза, че напомняше на проблясването на нож. Тази усмивка, това лице, стоеше високо върху дългия бял врат, здравата, лебедова шия на медиум – и на загубените и прокълнатите.
Стоя на ъгъла под червените светлини и я чакам да слезе. Вече е два през нощта и тя си тръгва. Стоя на Бродуей с цвете в бутониерата, чувствам се абсолютно чист и сам. Почти цяла вечер говорихме за Стриндберг, за един негов персонаж на име Хенриета. Слушам с такова напрегнато внимание, че изпадам в транс. Като че ли с първата фраза ние започнахме състезание – в противоположни посоки. Хенриета! На мига, когато бе споменато това, име тя започна да говори за себе си, без напълно да забрави Хенриета. Хенриета бе закачена за нея с дълъг невидим конец, който тя незабележимо подръпваше с пръст, като уличния амбулантен търговец, който стои малко настрана от черния плат върху тротоара, видимо безразличен към малкия механизъм, дрънкащ върху плата, но се издава със спазмодичните движения на пръста, за който е вързан черният конец. Като че ли казваше, Хенриета съм аз, моята истинска същност. Искаше да повярвам, че Хенриета е истинското превъплъщение на злото. Каза го така естествено, така невинно, с почти нечовешка искреност – как да повярвам, че наистина го мисли? Можех само да се усмихвам, за да ѝ покажа, че съм убеден.
Внезапно усещам, че идва. Обръщам глава. Да, тя идва, в пълното си великолепие, с вдигнати ветрила, очите блестящи. За пръв път виждам осанката ѝ. Тя се приближава като птица, човешка птица, завита в мек кожух. Машината е под пълна пара. Искам да крещя, да произведа взрив и да накарам целия свят да наостри уши. Каква походка, това не е походка, това е плъзгане. Висока, достолепна, с налято тяло, сдържана, тя прорязва дима, музиката и червената светлина като кралица-майка на всички неуловими вавилонски блудници. Това става на ъгъла на Бродуей, точно срещу градската тоалетна. Бродуей – нейното царство. Това е Бродуей, това е Ню Йорк, това е; Америка. Тя е Америка – в движение, окрилена, сексапилна. Тя е lubet, омразата и възвишеността на сублимата – с малко примес от хидрохлорна киселина, нитроглицерин, лауданиум и оникс на прах. Тя притежава разкош и великолепие. Това е Америка, добра или лоша, с океан от двете страни. За пръв път през живота ми целият континент ме блъсва с пълна сила, блъсва ме между очите. Това е Америка, с бизони или без бизони. Американското колело на шмиргела на надеждата и отчаянието. Това, което бе направила Америка, бе направило нея – кости, кръв, мускули, очни ябълки, походка, ритъм, осанка, самочувствие, наглост и куха смелост. Тя е почти отгоре ми, овалното лице сияе като калций. Голямата мека кожа се изплъзва от рамената ѝ. Тя не забелязва. Не я интересува дали дрехите ѝ ще паднат на земята. Не я интересува нищо. Америка, движеща се като светкавица към стъкления склад на кървава истерия. Америка, с дрехи или без дрехи, с обувки или без обувки, Америка, плащане при доставка. И побързайте, копелета, преди да сме ви пречукали! Улучи ме в корема. Треперя. Нещо ме приближава и аз не мога да го избегна. Тя идва, минавайки през шлифованото стъкло на прозорец. Само ако можеше да спре за миг, само ако ме оставеше да бъда за миг. Но не, не ми дава нито миг. Бърза, властна, безпощадна като самата Съдба, тя се нахвърля върху ми, сабята ме накълцва на парчета...