Тя ме хваща за ръката, хваща ме здраво. Вървя до нея без страх. Вътре в мен блещукат звезди, вътре в мен има огромен син свод, където преди малко яростно работеха машините.
Човек може цял живот да чака за такъв момент. Жената, която никога не си се надявал да срещнеш, стои пред теб и говори и изглежда точно както човека, за който си мечтал. Но най-странното е, че никога не си осъзнавал, че си мечтаел за нея. Цялото ти минало е като дълъг сън, което щеше да бъде забравено, ако не бе сънят. И сънят щеше да бъде забравен, ако нямаше памет, но споменът е в кръвта, а кръвта е като океан, в който всичко се отмива, освен това, което е ново и по-съществено дори от живота – РЕАЛНОСТТА.
Седим под малка беседка в близкия китайски ресторант. С ъгълчето на окото си съзирам блясъка на светещи букви, които се движат нагоре-надолу по небето. Тя още говори за
Хенриета или може би за нея самата. Малката ѝ черна шапка, чантата ѝ и коженото палто лежат на пейката до нея. На всеки няколко минути нали нова цигара, която изгаря, докато тя говори. Няма начало и край, тече от нея като огън и изгаря всичко, до което се добере. Не знае как и откъде е започнала. Внезапно се оказва в средата на дълга история, нова история, но винаги една и съща. Речта ѝ е безформена като сън. Няма ред, няма стени, няма изходи, няма спирки. Имам чувството, че ще се удавя в дълбока словесна мрежа, и болезнено пълзя към горката ѝ част, вглеждам се в очите ѝ и се опитвам да видя някакво отражение на значението на думите ѝ, но не мога да намеря нищо, нищо освен собствения си образ, потрепващ в бездънен кладенец. Въпреки че не говори за нищо освен за себе си, съм неспособен да си изградя каквато и да е представа за нея. Тя се надвесва напред, облакътена на масата, и думите ѝ ме обливат, вълна след вълна ме залива, но вътре в мен нищо не остава, нищо, което мога да схвана с ума си, Разказва ми за баща си, за странния живот, който са водили в покрайнините на Шерууд Форест, където била родена, или поне ми разказваше за това, но сега е за Хенриета или за Достоевски? – не съм сигурен – но както и да е, внезапно осъзнавам, че тя вече не говори за никое от тези неща, а за някакъв мъж, който една вечер я изпратил до тях и както си седели пред вратата, за да се сбогуват, внезапно протегнал ръка и вдигнал роклята ѝ. Тя спира за миг, като че ли за да се убедя, че има намерение да говори за това. Гледам я объркан. Не мога да разбера как разговорът стигна дотук. Какъв мъж? Какво ѝ е казал? Оставям я да продължи, мислейки, че тя отново ще се върне на това, но не, тя пак ме изпреварва и се оказва, изглежда, че този мъж вече е мъртъв, самоубийство, и тя се опитва да ме накара да разбера, че това е бил ужасен удар за нея, но това, което всъщност иска да ми каже, е, че е горда от факта, че е накарала един човек да се самоубие. Не мога да си представя човека мъртъв. Мога да мисля за него, само застанал пред нея, вдигнал с ръка роклята ѝ, мъж без име, но жив и завинаги замръзнал, протегнал ръка, за да вдигне роклята ѝ. Има и друг мъж, баща ѝ, и аз го виждам с върволица състезателни коне или пък в малък хан близо до Виена. По-скоро го виждам качен на покрива на хана да пуска хвърчила, за да минава времето. И между този човек, баща ѝ и другия, в когото е била лудо влюбена, не мога да направя никаква разлика. Той е някой, за когото предпочита да не говори, но все пак тя непрекъснато се връща на него и макар да не съм сигурен, че това не е мъжът, който е вдигнал роклята ѝ, мога да съм сигурен, че това не е човекът, който се е самоубил. Може би това бе човекът, за когото тръгна да говори, когато седнахме да ядем. Точно като седнахме, си спомням, че започна доста разпалено да говори за един човек, който тъкмо бе влязъл в кафенето. Тя дори спомена името му, но аз веднага го забравих. Спомням си как каза, че е живяла с него и той направил нещо, което не ѝ харесало, не каза какво – и така тя го напуснала, оставила го без никакви обяснения. И тогава, тъкмо когато влизахме в ресторанта, те се разминаха и тя още трепереше, когато седнахме в малката беседка... Един дълъг миг съм обхванат от безпокойство. Може би всяка дума, която изричаше, бе лъжа! Не обикновена лъжа, не, нещо по-лошо, нещо неописуемо. Само че понякога така се появява истината, особено ако смяташ, че никога повече няма да видиш този човек. Понякога можеш да разкажеш на пълен непознат това, което не би споделил с най-близкия си приятел. Като да си легнеш във вихъра на купон. Толкова се вглъбяваш в себе си, че заспиваш. А когато си дълбоко заспал, започваш да говориш на някой, някой, който през цялото време е бил в същата стая и следователно разбира всяка дума, дори и започваш изреченията от средата. А онзи другият също заспива или винаги е бил заспал и затова е било така лесно да го срещнеш, и ако не каже нищо, което да те притесни, тогава знаеш, че това, което казваш, е истинно и действително и че си съвсем буден и че няма друга реалност, освен да си съвсем буден, докато спиш. Никога преди не съм бил така буден и така дълбоко заспал едновременно. Ако великанът от сънищата ми бе откъртил решетката на прозореца и ме бе хванал за ръка, щях да се изплаша до смърт и следователно сега щях да съм мъртъв, тоест завинаги заспал и следователно винаги свободен, и нищо нямаше да е непознато, нито невярно, дори ако това, което се случва, не се случва. Това, което се случи, трябва да се бе случило отдавна, през нощта без съмнение. И това, което сега се случва, също се случва много отдавна, през нощта, и това е не по-вярно от съня с великана и желязната решетка, която не поддава, освен че сега решетките са счупени и тази, от която се страхувах, ме държи за ръката и няма разлика между това, от което се страхувах, и това, което е, защото бях заспал, а сега съм буден и заспал и вече няма от какво да се страхувам, нито да очаквам, нито да се надявам, а само това, което е и което няма край.