Тя иска да си върви. Да си върви... Отново хълбоците ѝ, плавната грациозност, с която се спусна по стълбите от клуба и се приближи до мен. Отново думите ѝ... "внезапно, без никаква причина, се наведе и вдигна роклята ми." Тя плъзва кожата около врата си. Малката черна шапчица откроява лицето ѝ като камея. Овалното лице със славянски скули. Как можех да мечтая за това, без да съм го виждал? Как можех да знам, че тя ще се надигне така, близка и топла, лицето – бяло и разцъфнало като магнолия? Потрепвам, когато плътта на бедрото ѝ ме докосва. Дори изглежда малко по-висока от мен, макар и да не е. Това е от маниера, по който държи брадичката си. Не забелязва къде върви. Тя върви над нещата, напред и напред, с широко отворени очи, вперени в празното пространство. Няма минало, няма бъдеще. Дори настоящето изглежда съмнително. Личността ѝ като че ли я е изоставила и тялото се втурва напред, вратът изпънат и плътен, бял като лицето, гладък като лицето. Приказките продължават, продължават с този нисък, гърлен глас. Няма начало, няма край. Съзнавам не времето, не хода на времето, а безвремието. В гърлото си има малка утроба, закачена за голямата утроба в таза. Таксито чака до тротоара, а тя все още предъвква космологичната плява на външния Аз. Хващам мегафона и го свързвам с двойната матка. Ало, ало, там ли си? Да вървим! Да продължим... таксита, лодки, влакове, катери, плажове, дървеници, шосета, пътища, руини. Реликви, стар свят, нов свят, кей, вълнолом. Пинцет, люлеещият се трапец, канавката, делтата, алигаторите, крокодилите, приказки, приказки и още приказки. Отново пътища, още прах в очите, още дъги след дъжд, още буреносни облаци, още храна за закуска, още кремове и лосиони. А когато всички пътища са кръстосани и е останал само прахът по безумните ни крака, ще остане споменът за голямото ти овално лице, така бяло, и широката уста със свежи полуразтворени устни и зъбите, бели като тебешир и съвършени до един, и в този спомен просто няма какво да се промени, защото той, също като зъбите ти, е съвършен...
Неделя е, първата неделя от моя нов живот и аз нося кучешкия нашийник, който ти сложи на врата ми. Пред мен се простира нов живот. Започва ог деня за почивка. Лежа върху широко зелено листо и наблюдавам как слънцето избухва в утробата ти. Какъв грохот и трясък! И всичко това е за мен? Да можеше да имаш милион слънца в теб! Ако можех да лежа тук вечно и да се наслаждавам на небесните фойерверки.
Лежа виснал над повърхността на луната. Светът е в утробен транс. Вътрешният и външният Аз са в равновесие. Ти ми обеща толкова много, че дори и никога да не изляза от това състояние, няма да има значение. Струва ми се, че са изминали точно 25 960 години, откакто спя в черната утроба на секса. Струва ми се, че съм спал 365 години повече, отколкото трябва. Но при всички положения сега съм правилната къща сред шестици и това, което лежи зад мен, е добро, и това, което лежи пред мен, е добро. Ти идваш при мен дегизирана като Венера, но ти си Лилит и го знаеш. Целият ми живот е в равновесие. Ще се наслаждавам на този разкош един ден. Утре ще чукна везните. Равновесието ще бъде нарушено. Ако отново го намеря, то ще е в кръвта на звездите. Добре е, че толкова много ми обещаваш. Трябва да ми бъде обещано почти всичко. Защото така дълго съм живял в сянката на слънцето. Искам светлина и праведност, и звезден огън в корема. Искам да бъда излъган и разочарован, за да мога да завърша горния триъгълник и да не излитам непрекъснато от планетата в космоса. Вярвам на всичко, което ми казваш, но знам, че всичко ще стане различно. Аз те приемам като звезда и капан, като камък, който накланя везните, като съдия със завързани очи, като дупка, в която да падна, като пътека, по която да вървя, като лък и стрела. Досега пътувах в обратната на слънцето посока. Отсега нататък аз пътувам по два пътя, този на слънцето и този на луната. Отсега нататък приемам два пола, две полусфери, две небеса, по две от всичко. Оттук нататък ще бъда двустранен и двуполов. Всичко, което се случва, ще се случва два пъти. Ще бъда като посетител на тази земя, ще участвам в нейните благословии и ще отнасям даровете ѝ. Нито ще служа, нито ще ми служат. Ще търся смисъла в себе си.